Споменът за това колко лесно намерението му да удуши майка си, оставяйки минимални следи, бе прераснало в бясна атака с ръжена от камината бе накарал Корки да се сдобие с пистолет, който не би могъл да бъде проследен, за да може да изпрати Мина Рейнолд на оня свят бързо и професионално с изстрел в сърцето, та да няма много кръв.
За нещастие по онова време той не беше добър в стрелбата. Първият му изстрел не я бе уцелил в сърцето, а в ходилото.
Госпожа Рейнолд се бе развикала от болка. По причини, които и досега му бяха непонятни, вместо да продължи с пистолета, Корки бе размахал бясно една старинна лампа от мрамор с бронзова позлата, в резултат на което лампата се бе повредила много лошо.
По-късно той се бе извинил на Ролф за това, че бе намалил цената на тази прекрасна семейна реликва.
Актьорът също бе удържал на думата си и бе отвлякъл Максуел Далтън. Той бе доставил професора в безсъзнание в спалнята за гости, където Корки го чакаше със зареден с пликове за системи хладилник и с необходимите опиати, за да го държи в смирение през първите седмици, докато Далтън все още имаше физическите сили да се съпротивлява.
Оттогава той методично бе подлагал на глад колегата си, вливайки му интравенозно само толкова хранителни вещества, колкото да поддържа жизнените му функции. Вечер след вечер, а понякога и сутрин той бе подлагал Далтън на жесток психически тормоз.
На добрия професор му бе казано, че жена му Рейчъл и десетгодишната му дъщеря Емили също са отвлечени. Той мислеше, че ги държат в други стаи в същата къща.
Ежедневно Корки развличаше Далтън с истории за поредните унижения, изнасилвания и мъчения, на които бе подложил прелестната Рейчъл и крехката Емили. Разказите му бяха пълни с подробности, невероятно груби и цинични.
Богатството на порнографското му въображение учудваше и радваше Корки, но той беше още по-учуден, че Далтън така лесно приемаше разказите му за истина и се гърчеше от мъка и отчаяние, докато го слушаше. Ако трябваше да се занимава с трима пленници в допълнение към ежедневните си задачи, ако беше извършил дори само частица от зверствата, на които твърдеше, че се е насладил, той би измършавял и загубил сили почти до степента, до която бе стигнал гладуващият мъж в леглото.
Майката на Корки, икономистката и злобната университетска интригантка, би се удивила, ако научеше, че синът й се бе превърнал в по-голям източник на ужас за един от колегите си, отколкото тя бе мечтала да стане за някой от своите. Тя не би била способна да измисли и осъществи такъв сложен и хитър план като този, с който той бе видял сметката на Максуел Далтън.
Майка му се бе ръководила от завист и омраза. Корки не изпитваше нито завист, нито омраза и се ръководеше от мечтата за по-добър свят, който да бъде постигнат чрез анархията. Тя искаше да унищожи шепа врагове, той искаше да унищожи всичко.
Успехът често идва при тези, чийто кръгозор е по-голям.
Сега, в края на един необикновено успешен ден, Корки седеше на високия стол, гледаше измършавелия професор и отпиваше по малко от мартинито си в продължение може би на десет минути, без да продума, подсилвайки напрежението от очакването. Дори по време на трескавата си дейност под дъжда той бе успял да съчини една фантастично брутална история, която най-сетне би могла да пречупи разсъдъка на Далтън като солета.
Корки възнамеряваше да му съобщи, че е убил жена му Рейчъл. Като се има предвид крайното изтощение на Далтън, възможно бе тази лъжа, ако се разкажеше добре, да му причини смъртоносен сърдечен удар.
Ако професорът преживееше тази ужасна новина, на сутринта той щеше да бъде уведомен, че и дъщеря му е убита. Възможно бе вторият шок да го довърши.
Така или иначе, Корки бе готов да приключи с Максуел Далтън. Беше вече изцедил цялото забавление от тази ситуация. Време бе да продължи напред.
Освен това много скоро тази стая щеше да му потрябва за Елфрик Манхайм.
Глава 46
Нощта на повърхността на луната с кратерите и студа й не би могла да бъде по-самотна от тази нощ в имението на Манхайм.
Единствените звуци в голямата къща бяха от стъпките на Фрик, дишането му и лекото изскърцване на пантите, когато отваряше вратите.
Навън променливият вятър ту се зъбеше, ту се жалваше — караше се с дърветата, виеше печално по стрехите, блъскаше немилостиво по стените, стенеше сякаш в тъжен протест, че не го допускат вътре. Дъждът барабанеше сърдито по прозорците, но после се стичаше като безмълвни сълзи по стъклата.