Седнал на стола зад бюрото с кока-кола в ръка, той размишляваше над елементите на загадката.
Малкото бурканче с двайсет и две мъртви калинки. Hippodamia convergens, от семейство Coccinellidae.
Другото, по-голямо бурканче, в което бе пресипал десетте мъртви охлюва. Гледката ставаше все по-противна с всеки изминал ден.
Бурканчето от туршия, съдържащо девет парчета препуциум във формалдехид. Десетото парче бе предадено за изследване в лабораторията.
Спуснатите пердета приглушаваха ударите на дъжда по стъклото и изолираха Итън от заплахата на разярения вятър.
Буболечки, охлюви, препуциум…
Неизвестно защо вниманието на Итън се отклони към телефона, въпреки че той не беше иззвънял. Никоя сигнална лампа не светеше — нито за линия 24, нито за другите двайсет и три.
Той надигна кока-колата и отпи.
Буболечки, охлюви, препуциум…
Тинга-линга-лиии.
Може би господин Труман се бе подхлъзнал, бе паднал и си бе ударил главата и сега лежеше в безсъзнание и не чуваше телефона. Или може би бе отнесен в друг свят, отвъд огледалото. Или просто бе забравил да направи промяна в системата, за да получава личните обаждания за Фрик.
Този, който звънеше, не се предаваше. След двайсет и първото повторение на тъпия сигнал Фрик реши, че ако не отговори, ще трябва да го слуша цяла нощ.
Лекото треперене в гласа му го ядосваше, но си наложи да се овладее:
— Сладкарницата и повръщалнята на Вини, къщата на петкилограмовите мелби, където човек се насища и после се изчиства.
— Здравей, Елфрик — поздрави непознатият.
— Не мога да реша дали си перверзен тип, или приятел, както казваш. Склонен съм да се спра на перверзен тип.
— Грешиш. Огледай се и виж истината, Елфрик.
— Какво да гледам?
— Виж какво има около теб в библиотеката.
— В кухнята съм.
— Би трябвало да си разбрал досега, че не можеш да ме излъжеш.
— Моето много потайно място ще бъде някоя от по-големите фурни. Ще пропълзя вътре и ще затворя вратата след себе си.
— Тогава се намажи с масло, защото Молох просто ще пусне газта.
— Молох вече беше тук — възрази Фрик.
— Това не беше Молох. Бях аз.
При това съобщение Фрик едва не затвори телефона.
— Посетих те — продължи непознатият, — защото исках да разбереш, че наистина те грози огромна опасност и не остава никакво време. Ако бях Молох, с тебе щеше да е свършено.
— Ти излезе от едно огледало! — Любопитството и удивлението на Фрик за момент надделяха над страха му.
— Да, и се прибрах в огледало.
— Как може човек да излезе от огледало?
— Огледай се наоколо, за да намериш отговора, момчето ми.
Фрик се огледа из библиотеката.
— Какво видя? — попита гласът.
— Книги.
— Така ли, много ли книги имате в кухнята?
— В библиотеката съм.
— Аха, най-сетне истината. Има надежда, че ще избегнеш поне част от мъката. Какво друго виждаш, освен книгите?
— Бюро, кресла, канапе.
— Гледай още.
— Елха.
— Ха така.
— Ха как?
— Какво виси и се полюшва на нея?
— Ъъъ?
— И се пише почти като „ъгъл“?
— Ангел — отвърна Фрик, загледан в сияйните бели фигурки с тръби и лири, които покриваха коледното дърво.
— Аз се движа по огледала, мъгла, дим, минавам през врати, под водата, по стълбища от сенки, по пътища от лунна светлина, по силата на желанието, надеждата и очакването. Вече не ми трябва кола.
Изумен, Фрик стисна слушалката до болка, сякаш така би могъл да изстиска още малко разкрития от мъжа в огледалото.
Непознатият отвърна на мълчанието с мълчание.
Фрик бе очаквал да чуе какви ли не щуротии, но не и това.
Най-сетне с треперещ глас той попита:
— Искаш да кажеш, че си ангел ли?
— Вярваш ли, че бих могъл да бъда?
— Моят… ангел хранител?
Мъжът от огледалото не отговори директно.
— Вярата е много важно нещо, Елфрик. В много отношения светът е това, което ние правим от него, и бъдещето ни зависи от самите нас.