Възможно бе непознатият по неизвестни причини да го лъжеше, да го караше да си прави грешни заключения, да му готвеше капан.
Фрик бе чул баща си веднъж да казва, че буквално всеки в този град подлага динена кора на някого и че ако не го прави за пари, то го прави за спорта.
Непознатият бе казал на Фрик да не набира звездичка шейсет и девет, защото така ще се свърже с вечния мрак. Възможно бе истината да е съвсем друга — непознатият да не иска Фрик да го проследи.
Все още легнал по корем на дивана, Фрик се протегна, вдигна слушалката на телефона и натисна копчето за личната си линия.
Той се заслуша в сигнала.
Ангелите на елхата приличаха точно на ангели. Човек можеше да се довери на ангел с лира или с тръба, с бели спортни криле на гърба.
Той натисна звездичка, после шест и после девет.
Отсреща отговориха на първото иззвъняване, а не на четвъртото както преди. Никой не каза „Ало“. Както преди той бе посрещнат с мълчание.
После, след няколко секунди, започна пъхтенето.
Фрик възнамеряваше да изчака и да накара перверзния тип да проговори пръв. След двайсет-трийсет секунди обаче търпението му се изчерпа и той рече:
— Пак съм аз.
Признанието му не предизвика отговор.
Опитвайки се да говори с по-весел и дори донякъде шеговит тон, но без особен успех, Фрик попита:
— Как е положението във вечния мрак?
Пъхтенето загрубя и се усили.
— Нали го знаеш — вечния мрак? — попита заядливо Фрик, ала в гласа му се усети трепет, който той не беше в състояние да контролира, и това издаде фалша в позата му на самоуверен смелчага. — На някои карти известен още като бездънната пропаст. Или като видимата тъмница.
Чудовището продължи да пъхти.
— Изглежда, не си добре. Май те е хванал тежък синузит — продължи Фрик.
Понеже главата му висеше извън дивана, започна леко да му се вие свят.
— Ще ти дам името на лекаря ми. Той ще ти предпише лекарство. Дишането ще ти се оправи. Ще ми бъдеш благодарен.
Един прегракнал, стържещ глас, излизащ от гърло, сякаш затлачено с бръснарски ножчета, по-сух от два пъти горяла пепел, надигнал се от ужасни дълбини, през дупките между отломките на развалини, изрече само една дума:
— Момче.
В ухото на Фрик думата пропълзя като насекомо, подобно на онези щипалки, за които се носеха легенди, че могат да проникнат в мозъка ти, да снесат яйца там и да те превърнат в ходещ кошер, пълен с гърчещи се ларви.
Фрик си спомни безбройните афиши, в които баща му имаше смел и благороден вид на изпълнен със стоманена решителност човек, и стисна здраво слушалката. Той напрегна максимално волята си да преодолее страха си и рече:
— Не ме е страх от теб.
— Момче — повтори онзи отсреща, — момче — и по линията се забръмчаха още гласове, отначало само четири-пет, по-тихи от първия, мъжки и женски, неспирно шептящи „момче… момче“. В тях се усещаше жадно нетърпение. Върховно нетърпение. Нежни шепнещи гласове, груби гласове: „… кой е там?“, „… вратата, той е вратата…“, „… сладко месце…“, „… глупаво прасенце, лесно ще го хванем…“, „… покани ме…“, „… мен покани…“, „… не, мен покани…“. За броени секунди броят им нарасна от десетки на стотици, цяла тълпа. Може би защото говореха всички едновременно, речта им звучеше като животински ръмжане и отделните думи, които все още се долавяха, бяха в повечето случаи безсмислени гадости. Смразяващи кръвта крясъци на страх, болка, яд и силен гняв съшиваха дрипите на тази шумна какофония в платно на нуждата.
Сърцето на Фрик блъскаше силно в ребрата му, пулсираше в гърлото и слепоочията му. Той бе заявил, че не се страхува, ала се страхуваше, толкова се страхуваше, че не можеше да измисли нито една нахакана реплика или да промълви дори думичка.
Въпреки това клокочещите гласове го интригуваха, задържаха вниманието му. Жаждата в тях, жестокият копнеж, жалкото отчаяние, меланхоличното желание изграждаха една покъртителна песен, която дърпаше струните на самотата му, която му говореше и го уверяваше, че не е нужно да страда в уединение, че стига да поиска, може да има компания, че може да получи и цел, и смисъл в живота, както и семейство, стига да отвори сърцето си за тях.
Дори когато станеха нечленоразделни, когато забълваха гадости, които би трябвало да отблъснат Фрик, с гърления си ръмжащ и съскащ хор те го успокояваха. Сърцето му продължаваше да думка, но с всеки изминал момент в силата, която го движеше, страхът намаляваше и отстъпваше място на въодушевлението. Всичко можеше да се промени. Основно. Докрай. Веднъж завинаги. Да се промени в един миг. Можеше да получи нов и по-добър живот, само да поискаше, живот, изцяло освободен от самотата, от несигурността, от объркаността и неувереността в себе си, от слабостта…