Фрик отвори уста, за да произнесе думите, които почти със сигурност щяха да бъдат покана, каквато викачите на духове се стараят да избягват. Ала преди да проговори, с периферното си зрение забеляза движение, което привлече вниманието му.
Когато се обърна, за да види какво бе то, Фрик забеляза, че разтеглящата се спирално навита жица между апарата и слушалката, която преди бе покрита с чист бял винил, се бе превърнала в нещо органично, розово и хлъзгаво, подобно на връвта, която свързва майката с новороденото й бебе. Връвта пулсираше бавно и тежко, но силно, на талази, които вървяха от апарата на пода към слушалката, притисната към ухото му, сякаш в очакване на поканата, трепкаща на върха на езика му.
Седнал пред бюрото в кабинета си, Итън ядеше сандвич с шунка и се опитваше да отгатне значението на шестте странни подаръка от Рейнърд, но мисълта му постоянно се отклоняваше към Дънкан Уислър.
В градинското помещение на болницата „Богородицата на Анджелис“, когато бе узнал, че трупът на Дъни е изчезнал, той се бе досетил интуитивно, че странните събития в апартамента на Рейнърд и номерът с ходещия труп на Дъни са свързани. По-късно участието на Дъни в убийството на Рейнърд, макар и неочаквано, не бе изненадващо.
Това, което наистина учудваше Итън, колкото повече мислеше за него, беше срещата отблизо с Дъни в бара на хотела.
В тази случка трябваше да има нещо повече от съвпадение. Дъни бе отишъл в бара, защото Итън беше там. Дъни беше искал той да го види.
Щом Дъни бе искал той да го види, значи бе искал и да го последва. А може би и да го настигне?
Когато излезе от хотела, поради блъсканицата и дъжда Итън го бе изгубил от погледа си и тогава му се беше обадил Хазарт. Той се замисли какво би направил, ако не трябваше да се срещне с Хазарт в църквата.
Взе номера на хотела от служба „Информация“ и позвъни.
— Бих искал да говоря с един от гостите ви. Не знам номера на стаята му. Казва се Дънкан Уислър.
След пауза, в която проверяваше данните в компютъра, служителят отговори:
— Съжалявам, господине, но господин Уислър не е регистриран при нас.
Преди само някои от настолните лампи осветяваха тук-там голямото помещение, но сега всички бяха запалени, както и полилеите на тавана, а също и гирляндите от малки лампички на елхата. Библиотеката бе осветена ярко като операционна в болница, но на Фрик и тази светлина не му беше достатъчна.
Той бе върнал телефона на бюрото и го бе изключил.
Навярно телефоните в апартамента му на третия етаж звъняха и това щеше да продължи дълго. Той в никакъв случай нямаше да се качи там, защото не искаше да ги чува. Когато те търсят от ада, това можеше да бъде много настоятелно.
Той бе придърпал едно кресло близо до елхата. Близо до ангелите.
Това можеше да е проява на суеверие, детинщина, глупост. Все едно. Гласовете на тези отчаяни хора по телефона, на тези същества…
Той седна с гръб към елхата, защото реши, че нищо не може да се промъкне през гъстите клони, на които бяха накацали ангелите, и да го хване изненадващо отзад.
Ако не беше излъгал господин Труман преди, той би могъл да отиде директно до апартамента на шефа на охраната и да поиска помощ.
Ала тук, във Фрикбург, САЩ, винаги е пладне и шерифът не може да разчита на помощ от жителите, когато бандата престъпници пристигне на конете си за разплатата.
Итън приключи разговора си със служителя на хотела и взе остатъка от сандвича си, но една от телефонните му линии позвъни, преди да успее да отхапе.
Той вдигна слушалката, но бе посрещнат с мълчание. Повтори думата „Ало“, но отговор не последва.
Почуди се дали това не е перверзният тип на Фрик.
Не се чу никакво пъхтене. Само тишината на отворената линия с характерното пращене, което бе толкова леко, че едва се долавяше.
На Итън рядко му се обаждаха толкова късно — беше почти полунощ. Поради късния час и случилото се през деня дори мълчанието придобиваше важност.