Дали бе продиктувано от инстинкта му, или пък беше плод на въображението му, но той чувстваше, че от другата страна на линията имаше някой.
През годините, в които бе работил като детектив, той бе провел достатъчно полицейски наблюдения, за да тренира търпението си. Слушаше слушателя си, отвръщаше на мълчанието му с мълчание.
Времето вървеше. Шунката чакаше. Все още гладен, на Итън му се допи и бира.
Най-сетне той чу нещо като зов, повторен три пъти. Звукът бе приглушен не защото отсреща говореха тихо или гласът беше слаб, а защото идваше от огромно разстояние и беше толкова крехък, че би могъл да бъде и въображаем.
Известно време цареше мълчание, после гласът се чу отново, също толкова крехък и толкова ефимерен, че Итън не можеше със сигурност да каже дали е мъжки, или женски. Дори би могъл да бъде жалостивият вик на птица или на друго животно, отново повторен три пъти, твърде неясен, все едно е преминал през филтър от мъгла.
Итън вече не очакваше да чуе пъхтене.
Макар да бе все така тихо, пращенето от смущенията по линията бе започнало да звучи застрашително, сякаш всяко изпукване представляваше удар на радиоактивна частица върху тъпанчето му.
Когато гласът се появи за трети път, той не възпроизведе предишните три повиквания. Итън долови групи от звуци, които със сигурност трябваше да имат някакъв смисъл. Думи. Не напълно разбираеми.
Сякаш излъчени от далечна радиостанция в ефир, в който се вихреха бури, тези думи бяха изкривени от пропадания, промени в честотата и от атмосферните влияния. Така би могъл да звучи глас извън времето или който е бил изпратен от космически пътешественици от тъмната страна на Сатурн.
Той не си спомняше да се е навеждал напред на стола си. Нито кога ръцете му се бяха изплъзнали от облегалките или пък кога бе опрял лакти на коленете си. Ала той бе заел тази свита поза, стиснал глава с ръце, една от които държеше слушалката, като човек, обзет от угризения на съвестта или смазан от скръб при получаването на страшни новини.
Макар да се напрягаше да схване смисъла на казаното, то се процеждаше през ушите му, без да остави следа, неуловимо като сенките на облаците, хвърляни от лунната светлина върху морските простори.
Всъщност когато се стараеше най-усилено да проумее смисъла на тези подобия на думи, те се отдръпваха още по-далеч зад прикритието на смущенията и изкривяванията. Той подозираше, че ако се отпусне, речта може да се избистри и гласът да се усили, но не бе в състояние да го стори. Макар че притискаше слушалката към главата си с такава сила, че ухото го болеше, той не можеше да престане да се напряга, боейки се, че ако се отпусне дори само за миг, ще пропусне момента, когато думите ще се прояснят, но само за този, който внимава.
Гласът звучеше като че ли се вайка. Въпреки че не можеше да възприеме думите и да отгатне значението им, Итън долавяше настоятелния, умолителен тон, а може би и някакъв тъжен копнеж.
Той смяташе, че е прекарал пет минути в безуспешни усилия да улови думите от морето на смущенията и тишината, но когато погледна часовника си, беше 12,26. Беше стоял прикован към телефона почти половин час.
Притискано дълго от слушалката, ухото му гореше и пулсираше от болка. Вратът и раменете му се бяха схванали.
Учуден и леко объркан, той се изправи на стола. Никога не се бе подлагал на хипноза, но си помисли, че сигурно човек се чувства по този начин, когато се отърсва от състоянието на транс.
Той затвори неохотно телефона.
Гласът, който му се беше сторило, че е чул, може и да не беше нищо повече от слухова халюцинация. Въпреки това той изцяло беше погълнат от него в очакване, подобно на оператора на сонар в подводница, вслушващ се да чуе свистенето на ехото от приближаващ се вражески кораб, който разтоварва баласта си.
Не му беше напълно ясно какво бе сторил. Или защо.
Въпреки че в стаята не беше особено горещо, той попи потта от челото си с ръкава на ризата си.
Очакваше телефонът да звънне отново. Може би щеше да е по-разумно да не му отговаря.
Тази мисъл го притесни, защото не я разбираше. Защо да не отговаря, когато звъни телефон?
Погледът му обходи шестте предмета от Рейнърд, но вниманието му се спря най-дълго на трите звънчета от линейката, в която не бе пътувал.
Минаха две или три минути, през които телефонът не звънна. Той включи отново компютъра и отвори записите на телефонните обаждания. Последният запис бе за неговото обаждане в хотела, където бе търсил Дъни Уислър.