Добави и една пластмасова торбичка с цип, в която да слага обелките от бананите. Ако ги оставеше на открито, те щяха да миришат силно, докато почерняваха. Според филмите всеки сериен убиец имаше обоняние, по-силно от това на вълк. Обелките от банани можеха да струват живота на Фрик, ако не ги опаковаше в добре затворен плик.
Едно руло книжни салфетки. Няколко опаковани в станиол влажни кърпички. Дори когато се криеше, искаше да поддържа хигиената си.
От един бюфет, пълен с най-различни празни контейнери, той избра два еднолитрови меки пластмасови буркана с капачки на винт. Те щяха да свършат работата на палмата.
Господин Сатър, бидейки един много неуравновесен човек, бе запасил кухнята с десет пъти повече прибори, отколкото някога биха потрябвали, дори ако целият персонал се захванеше да тренира хвърляне на ножове и тръгнеше да работи по карнавалите. Три полици на стената и четири чекмеджета предлагаха достатъчно остриета, с които би могла да се въоръжи цялата богата на кокосови орехи нация на Тувалу.
Фрик извади един касапски нож. В съответствие с размерите му, острието бе широко като мачете — страховито на вид, но неповратливо.
Той избра вместо него един по-малък, но внушителен нож, с петнайсетсантиметрово острие, свирепо заострен връх и така наточен, че можеше да разцепи човешки косъм. От мисълта, че може да го забие в човек, му се повдигна.
Сложи ножа на долния плот на количката и го покри с кърпа за чинии.
Не се сещаше за нищо друго, което засега да му трябва от кухнята. Господин Сатър, зает с пазаруване и без съмнение сменящ люспестата си кожа с нова, не се очакваше да пропълзи в Палацо Роспо с часове, но Фрик не можеше да не бърза да се измъкне от владенията на майстор-готвача.
Да се качи на сервизния асансьор беше прекалено опасно, защото той се намираше в западното крило, недалеч от апартамента на господин Труман. Фрик се надяваше да избегне среща с шефа на охраната. Асансьорът за гости в източния край на северния коридор щеше да е по-безопасен.
Внезапно подгонен от гузната си съвест, той избута количката през летящите врати в коридора, зави надясно и едва не връхлетя върху господин Труман.
— Много си подранил тази сутрин, Фрик.
— Амиии, има работа за вършене, разни неща… — измърмори Фрик, ругаейки се вътрешно, че в гласа му звучат фалшиви и гузни нотки и че той много прилича на някой разсеян Хобит.
— За какво ти е всичко това? — посочи господин Труман към количката.
— Ами такова… за апартамента ми. Неща, които ми трябват за апартамента ми. — Фрик се чувстваше страшно засрамен — беше толкова жалък, прозрачен, глупав. — Туй-онуй за пиене и закуски — добави той и му се прииска да се шамароса.
— Ще лишиш една от прислужничките от работа.
— О, не, не искам. — Затваряй си устата, затваряй си устата, затваряй си устата! — повтаряше си той, но не можа да се удържи. — Те са ми симпатични.
— Всичко наред ли е, Фрик? Добре ли си?
— Разбира се, че съм добре. А вие?
Оглеждайки смръщено предметите върху количката, господин Труман каза:
— Искам да си поговорим още за телефонните обаждания.
Доволен, че бе покрил ножа с кърпа, Фрик попита:
— Кои обаждания?
— Ония с пъхтенето.
— А, да, пъхтенето.
— Сигурен ли си, че не ти каза нищо?
— Пъхтеше. Само пъхтеше.
— Странното е, че нито едно от тези обаждания, за които ми разказа, не е отразено в автоматичния телефонен запис на компютъра.
Ами, естествено, сега, когато Фрик знаеше, че тези обаждания се правят от свръхестествено същество, което се придвижва по огледала, представя се като ангел хранител и използва само идеята за телефон, никак не му се виждаше странно, че обажданията не са отразени в телефонния запис на компютъра. Не се учудваше вече и защо господин Труман не беше вдигнал телефона предишната вечер, макар да беше звънил цяла вечност. Непознатият от телефона винаги знаеше къде се намира Фрик — в стаята с влакчетата, във винарската изба, в библиотеката — и като използва свръхестествените си сили и само идеята за телефон, караше линията на Фрик да звъни не из цялата къща, а само в помещението, където момчето щеше да я чуе.
На Фрик страшно му се искаше да обясни тази шантава ситуация на господин Труман и да му разкаже за странните неща, които се бяха случили предишната вечер. Но още докато събираше кураж да направи признанието си, той си помисли за шестимата психиатри и за намерението им да изкарат стотици хиляди долари, като го държат легнал удобно и му говорят колко тежко е да си единственото дете на най-голямата кинозвезда в света, докато той или експлодираше на милиони парчета, или успяваше да избяга и да се скрие накрай света.