— Не ме разбирай погрешно, Фрик. Не искам да кажа, че тези обаждания са плод на фантазията ти. Сигурен съм, че не са.
Ръцете на Фрик се бяха изпотили от стискане на дръжката на количката. Той ги избърса в панталона си и се усети, че не трябваше да го прави. Дланите на всеки гнусен престъпник на света навярно се изпотяват в присъствието на полицай.
— Сигурен съм, че не са — продължи господин Труман, — защото снощи някой ми позвъни на една от личните ми линии и това също не бе отразено в записите.
Изненадан от тази новина, Фрик престана да трие ръцете си и попита:
— Пъхтящият тип ли беше?
— Не, не беше лъхтящият. Някой друг беше.
— Кой?
— Навярно грешка.
Фрик погледна към ръцете на началника на охраната. Не можеше да каже дали дланите му са потни.
— Очевидно — продължи господин Труман — има някакъв проблем със софтуера на телефонните записи.
— Освен ако той не е призрак или нещо подобно — изтърва се Фрик.
Не беше лесно да се разгадае изразът, който премина по лицето на господин Труман.
— Призрак ли? Какво те кара да мислиш така?
Фрик беше на ръба да направи пълно признание, когато си спомни, че майка му веднъж я бяха вкарали в лудницата. Тя бе прекарала там само десет дни и не я бяха затворили заради сериозни прояви, като налитане с брадва да коли хора.
Въпреки това, ако Фрик се разприказваше за странните неща, които бяха станали напоследък, господин Труман щеше със сигурност да си спомни, че Фреди Ниландър бе лежала в клиника за временно откачили. И щеше да заключи, че той се е метнал на майка си.
И без съмнение щеше веднага да се обади на най-голямата кинозвезда в света, която в момента бе на снимки във Флорида. След което Татко призрак щеше да изпрати един специален мощен отряд от психиатри.
— Какво искаш да кажеш с този призрак, Фрик? — подкани го господин Труман.
Фрик се зае да хвърля лопата след лопата оборска тор върху зрънцето истина, която бе издал, с надеждата, че ще може да произведе една, поне донякъде убедителна лъжа от него.
— Ами нали знаете, че баща ми държи специален телефон за обаждания от призраци. Помислих си, че някой от тях може да се е обадил на грешната линия.
Господин Труман го изгледа така, сякаш не можеше да реши дали наистина Фрик може да бъде такъв глупак, на какъвто се прави.
Тъй като не беше велик актьор като баща си, Фрик знаеше, че няма дълго да издържи на разпита на бивш полицай. Нервите му се бяха изопнали така, че най-много след минута щеше да му се наложи да използва единия от пластмасовите буркани.
— Значи, такова, трябва да бягам, имам работа горе в апартамента ми, разни неща… — промърмори той и отново усети, че гласът му е като на някой братовчед от малоумния клон на клана Хобит.
Той заобиколи с количката господин Труман и без да погледне назад, я подкара на изток по главния коридор.
Глава 50
Кубето на „Богородицата на Анджелис“ се осветяваше от златен фар. Високо над кубето, на върха на радарната мачта, червената предупредителна лампа за самолетите премигваше в сивата мъгла, сякаш бурята беше звяр и това беше злобното му циклопско око.
Докато се качваше от гаража на петия етаж с асансьора, Итън слушаше богато оркестрирана версия, включваща цигулки и голяма секция от валдхорни, на класическа песен на Елвис Костело. Тази окачена на кабели кабина, слизаща и качваща се двайсет и четири часа в денонощието, представляваше предна позиция на ада в постоянно движение.
Залата за почивка на лекарите на петия етаж, за която той бе получил упътвания по телефона, беше едно мрачно помещение без прозорци, с автомат за закуски и напитки и две маси с пластмасова повърхност в средата. Оранжевите пластмасови предмети около масите не оправдаваха до голяма степен името столове, също както и стаята не отговаряше на грандиозното си название на вратата.
Итън, който бе пристигнал пет минути по-рано, пусна монети в един от автоматите и си избра кафе без мляко. Когато отпи от него, той разбра какъв е вкусът на смъртта, но въпреки това го изпи, защото беше спал само четири-пет часа и имаше нужда от ободряване.