— Ти си един истински джентълмен.
— Седим си значи на масата, заобиколени от рози, с бяла дантелена покривка и скъпи чаши…
— Звучи добре.
— … и той ми разправя да се погрижа за душата си. Аз не само се отегчавам до смърт, ами си мисля и че Мин е по-откачен, отколкото съм подозирал, и изведнъж, цели петнайсет минути по-късно, осъзнавам, че става дума за уволнение. Ако ми беше казал от самото начало, нямаше да има нужда да му пия пикливия чай.
— Много травматизиращо наистина — Корки се престори, че му съчувства.
— Не бях травматизиран, бе, пъпко лайняна. За какъв ме имаш? Да не съм педал, който се надрисква от мъка, щом някой го погледне накриво? Не бях травматизиран, а урочасан.
— Урочасан?
— Урочасан, прокълнат, омагьосан — каквото искаш го наречи. Идиотът Мин дю Лак има дяволски способности. Той ме съсипа завинаги в розовата градина. Оттогава насам непрекъснато се плъзгам надолу към пропастта.
— На мен ми прилича на обикновен холивудски мошеник.
— Слушай мен, тази невестулка е истински зъл магьосник, който ме урочаса.
Корки подаде плика с парите, но после дръпна ръката си, когато урочасаната отрепка посегна към него.
— Един момент.
— Не се опитвай да ме разиграваш — рече Хокънбери, надвесен над Корки и намусен, сякаш някой току-що бе откраднал яйцата, снесени от кокошката му.
— Ще си получиш парите — увери го Корки. — Искам само да чуя как си се сдобил с третото си око.
Хокънбери имаше само две свои очи, но на верижка на врата му висеше нечие чуждо око.
— Вече два пъти ти го разказвах.
— Обичам да го слушам. Много хубаво го разказваш. Разсмиваш ме.
Смръщвайки лице до степен, в която заприлича на китайската порода куче със сбръчкана кожа шар пей, Хокънбери се опита да си представи себе си в ролята на разказвач и идеята, изглежда, му хареса.
— Преди двайсет и пет години започнах да работя в охраната на рокгрупи, пътуващи по турнета. Не че съм ги планирал или ръководил. Не съм по тази част.
— Ти винаги си бил бияч — предвари го Корки.
— Да, винаги съм бил бияч. Внушавал съм страх на откачените фенове, дето са се надрусали до безумие. Пазил съм по турнетата на „Ролинг Стоунс“, „Мегадет“, „Металика“, Ван Хален, Алис Купър, Мийт Лоуф, „Пинк Флойд“…
— „Куин“, „Кис“ — добави Корки, — дори и на Майкъл Джаксън, когато все още беше Майкъл Джаксън.
— И на Майкъл Джаксън навремето, когато все още беше Майкъл Джаксън, ако изобщо някога е бил — съгласи се Хокънбери. — Та това се случи по време на едно триседмично турне с… Не си спомням добре. Може да бяха „Игълс“ или „Пийчис и Хърб“.
— Или пък Кептън и Тенил.
— Може. Някоя от тия трите групи. Тълпата взе веднъж, че се надруса така яко, че замалко да им се пръснат ташаците, много страшна дрога се въртеше във въпросната вечер.
— И ти усети, че може да се втурнат към сцената.
— И аз усетих, че може да се втурнат към сцената. Достатъчно е един идиот пънкар с паниран мозък да се хвърли към групата и мелето започва.
— Човек трябва да го предвари — подкрепи го Корки.
— Да го предвари, да го събори в мига, когато понечи да тръгне, или още двеста перковци ще го последват.
— Та този синекос пънкар…
— Кой разказва тази история? — възропта Хокънбери. — Аз или ти?
— Ти. Тя си е твоя. Ама на мен много ми харесва.
В знак на възмущение от прекъсванията Хокънбери се изплю на килима.
— Та този синекос пънкар се напъна да скочи на сцената и да се опита да се приближи до „Пийчис и Хърб“…
— Или до Кептън.
— Или до Тенил. Аз му виквам, хвърлям се към него, а той ми показва кукиш, тъпакът му с тъпак, което ми дава пълното право да му фрасна един. — Хокънбери вдигна юмрук, огромен като свински бут. — Стоварих му Булуинкъл с всичка сила по мутрата.
— Наричаш десния си юмрук Булуинкъл.
— Да. А левия — Роки. Роки така и не ми потрябва. Цапардосах го с Булуинкъл така яко, че едно от очите му изхвръкна. Изненада ме, но въпреки това успях да го хвана. Изкуствено око. Пънкарят припадна, а аз задържах окото. Поръчах да ми направят медальон от него.
— Медальонът е страхотен.
— Изкуствените очи не са направени от стъкло. Те са тънки пластмасови черупки. Ирисът е нарисуван на ръка от вътрешната страна. Много са готини.