— Преди всичко той не говори на глас с никого, дори със себе си, така че не би трябвало да има такава крива.
— Разбирам. Или поне се опитвам.
— Обаче няма съмнение какво представлява тя. По време на секторите с по-голяма амплитуда човекът говори. По време на секторите с по-малка амплитуда той слуша. Човек, който си говори сам на себе си наум, дори когато е буден, не произвежда такива сектори. В крайна сметка, когато говориш сам на себе си, провеждаш вътрешен дебат…
— Фактически говориш само ти — прекъсна лекаря Итън — Ти представляваш и двете страни, участващи в дебата. В нито един момент не си слушател.
— Точно така. Тези сектори показват, че се води съзнателен разговор между този човек и някой друг.
— Кой друг?
— Не знам.
— Нашият човек е в кома.
— Да.
Итън се намръщи.
— Тогава как разговаря с някого? Чрез телепатия ли?
— Вярваме ли в телепатията? — попита О’Брайън.
— Аз не.
— И аз не.
— Тогава защо да не се обясни с повреда в апарата?
О’Брайън ускори хода на данните, докато вълните на кривата изчезнаха от екрана и се появиха думите ПРЕКЪСВАНЕ НА ДАННИТЕ.
— Проводниците на Уислър са били откачени от апарата, който са сметнали за повреден — рече лекарят. — После са ги закачили към друг апарат. Смяната е станала за шест минути.
Той превъртя празното място до появата на вълните.
— Изглеждат същите и на новия апарат — отбеляза Итън.
— Да. Бета-вълни, представляващи човек в съзнание, в състояние на силна тревога, и сектори, подсказващи, че се води оживен разговор.
— Втори повреден апарат?
— Има един упорит лекар, който все още мисли така. Аз обаче не. Тези вълни са продължили деветнайсет минути на първата енцефалограма, явно още шест минути по време на превключването и после още трийсет и една минути на втората енцефалограма. Общо петдесет и шест минути, преди внезапно да спрат.
— С какво се обяснява това? — попита Итън.
Вместо да отговори, О’Брайън извика чрез клавиатурата втори набор от данни, който се появи над първия — още една бяла линия върху синия фон, която криволичеше нагоре-надолу от ляво надясно. В този случай всички хълмчета бяха над базовата линия, нямаше падове под нея.
— Това е картината на дишането на Уислър, синхронизирана с мозъчните му вълни — обясни О’Брайън. — Всяко възвишение представлява вдишване. Издишванията са между хълмчетата.
— Много равномерно.
— Много. Защото апаратът за изкуствено дишане го прави.
Лекарят натисна още няколко клавиша и на екрана редом с първите две се появи трета графика.
— Това е сърдечната дейност. Стандартните три фази. Диастола, артериална систола, вентрикуларна систола. Забавен, но не прекалено, пулс. Слаб, но не прекалено. Леко неравномерен, но не в опасна степен. А погледнете мозъчните вълни.
Бета-вълните отново подскачаха лудешки като при земетресение.
— Отново изпитва ужас — промълви Итън.
— Смятам, че е така. Но в пулса няма изменение. Все така е леко забавен, слаб, търпимо неравномерен, абсолютно същият, типичен за дълбоката кома пулс, с който е постъпил в болницата преди почти три месеца. Изпитва силен ужас… пък сърцето му е спокойно.
— Сърцето му е спокойно, защото е в кома, нали?
— Не. Дори и в най-дълбоката кома, господин Труман, не се наблюдава такова пълно разединение между умствената и физическата дейност. Когато човек сънува кошмари, ужасът е плод на въображението, не е реален, и все пак сърдечната дейност е засегната. Пулсът е силно ускорен по време на кошмар.
За момент Итън се вглъби в бурно подскачащите бета-вълни, сравнявайки ги с бавните непроменящи се сърдечни удари.
— След този епизод от петдесет и шест минути мозъкът му се е върнал към дългите бавни делта-вълни?
— Да. До смъртта му сутринта.
— Щом не става въпрос за два развалени апарата, как ще обясните всичко това, докторе?
— Нямам обяснение. Попитахте ме дали има нещо необикновено в архива за пациента. Особено нещо, което изглежда… свръхестествено.
— Е, да, но…
— Нямам речник подръка, но според мен „свръхестествено“ означава нещо, което не е нормално, което е необичайно и не може да се обясни. Мога само да ви кажа какво се е случило, господин Труман, но не мога да кажа нищичко за причината му.