Итън тръгна надолу с асансьора сам и без музика. Изглежда, озвучителната система беше повредена. От говорителя на тавана се носеха само съскане, пукане и пращене.
Беше слязъл един етаж, когато му се стори, че долови тих глас през шума. Не след дълго той се засили, макар и не достатъчно, за да разбере какво казва.
На третия етаж от слизането той вече бе повярвал, че това е същият призрачен глас, в който се бе вслушвал по телефона в продължение на половин час предишната вечер. Така се бе напънал да разбере думите му, че бе изпаднал в нещо като транс.
Спускайки се от говорителя на тавана подобно на мек сняг, шумът донесе името му. Звучеше като идващо от голямо разстояние, но беше ясно.
Итън… Итън…
В мъглив зимен ден на плажа или на пристанище чайките летят високо и понякога си разменят двусрични подвиквания, които изразяват отчасти тревога и отчасти зов и са изпълнени с отчаяние и тъжната надежда за отговор. Това повикване Итън, Итън, подобно на ехо, дошло от върха в долината, звучеше също толкова меланхолично и настоятелно.
Никога досега обаче той не си бе представял, че чува името си в безнадеждните крясъци на чайките. Нито пък му беше минавало през ума, че жалбите им в мъглата напомнят на Хана, а далечният глас от пращящия говорител звучеше сега точно като нея.
Тя престана да произнася името му и заговори неразбираемо. Тонът й беше, сякаш викаше на нищо неподозиращ човек на тротоара, за да го предупреди, че грамадно и тежко парче от покрива пада към него.
Между фоайето и горния етаж на гаража, на половин етаж от целта си, Итън натисна СТОП, асансьорът спря и леко се разтърси надолу-нагоре върху въжетата.
Дори наистина гласът от тавана да говореше на него и само на него и това да бе доказателство, че не е с всичкия си, той не можеше да се остави отново да бъде хипнотизиран, както бе направил на телефона.
Представи си мъгливи нощи и унесени моряци, заслушани в песните на сирената Лорелай. Те насочват корабите си по посока на гласа й, опитвайки се да разберат блазнещо обещаващите й думи, разбиват корабите си върху скалата й и загиват.
По-вероятно бе и този глас тук да принадлежи на Лорелай, отколкото на неговата изгубена Хана. Да желаеш среща с вечно недостижимото, да го търсиш, колкото и да ти е ясно, че това е неразумно, е същото като да тръгнеш към съдбоносната скала в безкрайната мъгла.
Ала той не беше спрял асансьора, за да се опита да разбере думите на вероятното предупреждение. Сърцето му бе заблъскало лудо в гърдите му и той бе натиснал СТОП, защото внезапно бе обзет от убеждението, че когато отвори вратата, ще види, че гаражът е изчезнал.
В съзнанието му се появи налудничавото очакване за гъста мъгла и черна вода. Или за стръмни скали и зееща пропаст. Гласът щеше да идва отвъд водата или пропастта и той нямаше да има друг избор, освен да тръгне към него.
В друг асансьор в понеделник следобед, когато се качваше към апартамента на Дъни, той бе изпитал пристъп на клаустрофобия.
И сега също имаше усещането, че четирите стени са се приближили и кабинката е по-тясно, отколкото на качване. Таванът взе да се захлупва все по-ниско и по-ниско. Щеше да го превърне в консерва от пресовано месо.
Той стисна ушите си с ръце, за да се избави от призрачния глас.
Въздухът започна да се нагорещява и сгъстява и дишането му се затрудни. Дъхът му секваше при всяко вдишване и свиркаше при всяко издишване, напомняйки му за астматичните пристъпи на Фрик. При мисълта за момчето сърцето му се разхлопа повече от всякога и той протегна ръка към таблото на асансьора.
Стените продължаваха да се събират и да набиват в съзнанието му нови страхове. Вместо в черна вода и мъгла на мястото на болничния гараж може би, като слезеше от асансьора, той щеше да се намери в черно-белия апартамент с бдящите птици по стените и оживелият Ролф Рейнърд щеше да извади пистолет от плик с пържени картофки. Застрелян отново в корема, този път Итън нямаше да се избави.
Той се поколеба и не натисна копчето.
Вероятно заради затрудненото дишане, напомнило му за астматичните пристъпи на Фрик, Итън започна да си мисли, че сред едва доловимите и не напълно разбираеми думи, идещи от говорителя на тавана, бе чул името на момчето.
Фрик…
Когато затаеше дъх и се съсредоточеше, не можеше да го чуе. Когато възобновеше дишането, името пак се появяваше. Или не се появяваше?!