— Така че дори и след празниците той може и да не се заеме веднага с него.
Хазарт се втренчи в бетонната стена пред предното стъкло, сякаш си подбираше собствена менажерия. Може би погледът му откриваше газели и кенгурута. По-вероятно бе обаче да се натъква на пребити деца, удушени жени, простреляни трупове на мъже.
Спомени за невинни жертви. Призраците на семейството му. Винаги с него. Толкова реални, колкото и полицейската му значка, по-реални от пенсията, до която можеше и да не доживее.
— След празниците ще е прекалено късно — заяви Хазарт. — Присъни ми се нещо страшно.
Итън вдигна поглед към него и почака. После попита:
— Какво?
Хазарт разкърши огромните си рамене, намести се на седалката, за да отвори място за краката си, явно чувствайки се неудобно като вол в клетка за канарче, и загледан в бетонната стена, заразказва с равен тон:
— Бяхме двамата с теб в апартамента на Рейнърд. Той те застреля в корема. После се озовахме в една линейка. Ти си отиваше. В линейката имаше коледна украса. Сребърни гирлянди, малки звънчета. Ти ме помоли за връзка звънчета. Аз свалих една, опитах се да ти я дам, но ти вече беше издъхнал.
Итън отново насочи вниманието си към стената на гаража. Сред разлагащите се трупове, в които въображението му превръщаше контурите на петната и неравностите в релефа, той очакваше да види и собственото си лице.
— Събудих се — продължи Хазарт, все още взиращ се в нашарения бетон — и усетих, че в стаята има някой. Надвесен над леглото. Една по-тъмна сянка в мрака. Някакъв мъж. Скочих от леглото и се хвърлих към него, но там нямаше никой. Беше отишъл на другия край. Хукнах към него, ала той не стоеше на едно място и беше много бърз. Не ходеше, а като че ли се плъзгаше. Пистолетът ми беше в кобура, закачен на един стол. Взех го. Мъжът продължи да се движи бързо, прекалено бързо с плъзгания, сякаш си играеше с мен. Обиколихме стаята. Стигнах до ключ за лампа, светнах. Той се намираше до вратите на вградения гардероб, с гръб към мен. Вратите на гардероба имат огледала. Мъжът влезе в едно от тях. Изчезна в огледалото.
— Продължаваш да сънуваш значи — предположи Итън.
— Казах ти, че се събудих и усетих, че в стаята има някой — напомни Хазарт. — Не можах да го разгледам хубаво, беше с гръб към мен, само зърнах отражението му в огледалото, но мисля, че беше Дъни Уислър. Отворих вратата на гардероба. Нямаше го вътре. Къде е тогава — в проклетото огледало?
— Понякога насън — настоя Итън — човек се събужда, но събуждането е просто част от кошмара и той всъщност продължава да сънува.
— Претърсих апартамента. Не намерих никого. Върнах се в спалнята и намерих това.
Итън чу нежния сребрист звън на малки звънчета.
Той извърна погледа си от бетонната стена.
Във вдигнатата си ръка Хазарт държеше комплект от три малки сребърни звънчета, нанизани концентрично върху обща връвчица, също като онези, които бяха накачени в линейката.
Двамата срещнаха погледите си.
Итън съзнаваше, че Хазарт бе прочел веднага ако не същността на тайните му, то със сигурност факта, че имаше тайни.
Невероятните неща, случили се с Итън в продължение на няма и трийсет часа, а сега и с Хазарт, плюс необяснимата история с мъртвия Дъни, който се разхождаше насам-натам и вероятно бе в дъното на убийството на Рейнърд — всичко това трябваше да има някаква връзка със съдържанието на шестте черни кутии и заплахата срещу Манхайм.
— Какво криеш от мен? — попита Хазарт.
След дълга пауза Итън отвърна:
— Аз също имам такива звънчета.
— И ти ли ги получи насън?
— Получих ги миг преди да умра в една линейка вчера късно следобед.
Глава 55
Четири стъпала водеха към най-долния от трите подземни етажа на болницата.
Несмущавани както от блудкава музика, така и от задгробни гласове, Итън и Хазарт минаха по познатия, ярко осветен бял коридор покрай градинското помещение и стигнаха до една двойна врата. Зад нея се намираше гаражът за линейки.
Сред другите превозни средства, принадлежащи на болницата, четири линейки бяха паркирани една до друга. По празните места на паркинга личеше, че имаше още коли, които обаче бяха излезли по работа в дъждовния ден.