Итън се приближи до най-близката линейка. След кратко колебание той отвори задната врата.
Вътре гирлянди от блестящ червен станиол бяха опънати отляво и отдясно на тавана. Шест връзки малки звънчета бяха закачени в началото, средата и края на всяка гирлянда.
Хазарт, който бе застанал до втората линейка, го повика:
— Ела тук.
Итън се приближи към отворената задна врата.
Две гирлянди. Само пет връзки звънчета. Липсващата връзка, от средата на червената гирлянда вдясно беше тази, която му дадоха, докато издъхваше.
По средата на гърба му бавно премина студена тръпка, оказваща натиск, сякаш голият пръст на скелет проследяваше с върха си гръбнака му от шийния до опашния прешлен.
— Липсва една връзка звънчета, а ние с теб имаме две — отбеляза Хазарт.
— А може би не. Може би и двамата имаме същата връзка.
— Какво искаш да кажеш?
Зад тях се чу мъжки глас:
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Итън се обърна и видя парамедика, който се бе грижил за него в бързащата линейка преди по-малко от двайсет и четири часа.
Това, че бе открил звънчетата стиснати в ръката си пред „Рози завинаги“, вече представляваше прекалено голяма загадка. Но да застане лице в лице с човека, видян преди само насън, придаде реалност на смъртта му в линейката, макар че той все още дишаше, все още беше жив.
Срещата обаче бе шокирала само него. Парамедикът гледаше Итън с не по-голям интерес, отколкото би гледал който и да е непознат.
Хазарт показа полицейската си карта.
— Как се казвате, господине?
— Камерън Шийн.
— Господин Шийн, бихме искали да научим на какви повиквания се е отзовала тази линейка вчера следобед.
— По кое време по-точно? — попита парамедикът.
Хазарт погледна към Итън и Итън успя да проговори:
— Между пет и шест часа.
— Бях дежурен с Рик Лазлоу по това време — рече Шийн. — Малко след пет часа се обадиха от полицията и съобщиха, че е станало произшествие на ъгъла на булевард „Уестууд“ и „Уилшър“, в резултат на което има тежко ранен.
Това бе на километри от мястото, където Итън бе блъснат от круизъра.
— Удар на хонда с хамър — продължи Шийн. — Пренесохме пострадалия в колата. Той имаше вид, сякаш го е блъснал тежкотоварен камион, а не просто един хамър. Закарахме го от улицата направо в операционната за рекордно време и както чувам, той ще се оправи.
Итън назова имената на улиците, които образуваха кръстовището недалеч от „Рози завинаги“.
— Отзовавате ли се на повиквания от места толкова далеч на запад?
— Разбира се. Ако смятаме, че можем да избегнем задръстванията, ние отиваме навсякъде, където има кръв.
— Отзовахте ли се на повикване от това кръстовище вчера?
Парамедикът поклати глава.
— Ние с Рик не. Може да е отишъл някой от другите екипи. Проверете в диспечерския дневник.
— Изглеждате ми познат — каза Итън. — Срещали ли сме се някъде?
Шийн се намръщи, явно ровеше в паметта си.
— Не си спомням да сме се срещали. Искате ли да проверите в диспечерския дневник?
— Не — отвърна Хазарт. — Само още един въпрос. — Той посочи една от гирляндите от блестящ станиол в задната част на линейката. — Средната връзка звънчета липсва.
Шийн надникна вътре.
— Липсват звънчета. Така ли? Хм, да. Е, и?
— Чудим се какво е станало с тях.
Лицето на Шийн се сбърчи озадачено.
— Какво ли? Със звънчетата? Не си спомням да се е случило нещо с тях по време на моята смяна. Може някой от другите смени да знае повече.
Хазарт хвърли поглед към Итън и той сви рамене. Хазарт затръшна вратата на линейката.
Озадачеността на Шийн се превърна в изумление:
— Нима полицията праща двама детектива по следите на някой, който може да е откраднал коледно украшение за два долара?
Нито Итън, нито Хазарт можеха да отговорят на този въпрос.
Шийн би трябвало да спре дотук, но като много други в наши дни той нямаше и най-малка представа за същността на работата на полицаите и това го караше да чувства, че превъзхожда всеки, който носи полицейска значка.
— Тогава кого ще прати да свали коте от дърво — специализиран отряд ли?