Тези малки, но доста силни фенерчета на батерии бяха постоянно включени в контактите и се зареждаха непрекъснато. Ако електричеството угаснеше, фенерчетата се включваха моментално, хвърляйки достатъчно светлина, за да могат хората спокойно да напуснат къщата в най-тъмните часове на най-дълбоката нощ. Освен това те можеха да се извадят от контактите и да се използват като обикновени фенерчета.
Капачките на контактите, в които бяха включени, както и пластмасовите кутии на фенерчетата се свързваха цветово с перваза, върху който се намираха — бежови фенерчета върху варовиков перваз, тъмнокафяви върху махагон, черни върху черен мрамор… При нормални обстоятелства те не трябваше да се набиват в очи. А когато човек живееше постоянно сред тях, той скоро преставаше да ги забелязва.
Никой друг, освен госпожа Макбий, нямаше да обърне внимание на това, че дузина от 214-те фенерчета са изчезнали. А госпожа Макбий нямаше да се върне от Санта Барбара до четвъртък сутринта.
Въпреки това Фрик отмъкваше фенерчета само от далечни, рядко обитавани стаи, където беше по-малко вероятно изчезването им да предизвика разследване. Те му бяха необходими за неговото специално тайно скривалище.
Той събираше фенерчетата в кошница за пикник, защото тя имаше капак на панти. Това му позволяваше да държи капака затворен и да пази съдържанието на кошницата скрито от очите на неочаквано срещнат служител в имението.
Ако някой го попиташе какво носи в кошницата, той щеше да излъже, че носи сандвичи. Щеше да им каже, че се готви да лагерува в палатка от одеяло в залата за билярд, правейки се, че е индианец от племето блекфут, живеещ в миналото, някъде около 1880 година.
Разбира се, идеята да се правиш на индианец в залата за билярд бе много тъпа. Ала повечето възрастни вярваха, че десетгодишните хлапаци се заплесват по такива глупави неща, така че щяха да му повярват и навярно да го съжалят.
Да те съжаляват е по-добре, отколкото да те смятат за луд като двуглавата котка на Барбара Стрейзънд.
Това бе един от любимите изрази на Татко призрак. Когато татко решеше, че на някого му хлопа дъската, той казваше:
— Луд е като двуглавата котка на Барбара Стрейзънд.
Преди години Татко призрак беше подписал договор да участва във филм, режисиран от Барбара Стрейзънд. Но нещо се бе объркало. В крайна сметка той се бе оттеглил от филма.
Никога обаче не бе споменавал госпожа Стрейзънд с лошо. Но това не означаваше, че те са също толкова приятелски настроени и жадни за съвместни приключения както животинките във Вятърът във върбите.
В средите на развлекателната индустрия всички се преструваха, че са приятели, дори когато се ненавиждаха. Те се целуваха, прегръщаха, потупваха се по гърбовете и се обсипваха с комплименти толкова убедително, че дори Шерлок Холмс не би могъл да отгатне кой от тях кого иска да убие.
Според Татко призрак никой от киното не би посмял да каже истината за когото и да било другиго от индустрията, защото всеки от тях знаеше, че всеки от останалите е способен да поведе кървава вендета с такава ярост, че би изкарал ангелите и на най-закоравелия мафиот.
Барбара Стрейзънд всъщност не притежаваше двуглава котка. Това беше просто метафора, както се изразяваше бащата на Фрик, за някакъв елемент от фабулата или образ, който тя бе искала да добави към филма си, след като Татко призрак бе подписал договор да участва на базата на сценарий без двуглавата котка.
Той смяташе двуглавата котка за абсолютно шантава идея, а госпожа Стрейзънд вярваше, че тя ще спечели на филма Оскари с камари. Двамата бяха разбрали, че няма да постигнат съгласие, бяха си разменили целувки, прегръдки и комплименти и всеки бе тръгнал по пътя си без проливане на кръв.
Тази сутрин в коридора пред кухнята, когато Фрик за малко не изплю камъчето пред господин Труман за човека от огледалото, Молох и т.н., той бе се изложил прекалено открито на опасността да го сметнат за луд като двуглавата котка на Барбара Стрейзънд. Тази грешка нямаше да се повтори.
Майка му веднъж я бяха прибрали в лудницата.
Хората щяха да си помислят, че крушата не пада по-далеч от дървото.
Бяха я пуснали след десет дни.
Ако Фрик заговореше за човек от огледалото, нямаше да го пуснат никога. Нито след десет дни, нито след десет години.