След време баща му го бе завел в розовата градина, която вече бе изместена надалеч от къщата, и го бе попитал дали е чул разни странни новини за майка му. Фрик бе отвърнал, че няма представа.
— Рано или късно — го бе предупредил баща му — ще ги чуеш и искам да знаеш, че нищо от тях не е вярно. Това е обичайното оплюване на знаменитости. Те ще говорят, че майка ти страда от нервно разстройство, но това не е така. Истината не е особено приятна, но далеч не е и толкова противна, колкото твърдят. Мин и доктор Руди ще те научат на някои техники, които ще ти помогнат да запазиш спокойствие, докато трае тази история.
Доктор Руди се казваше Рудолф Круг, психиатър, който се славеше в холивудските кръгове с необичайната си терапия, базирана на изживявания от предишен живот. Той поговори с Фрик, опитвайки се да установи дали в едно от предишните си съществувания не е бил момче — крал на Египет по времето на фараоните, и му даде шише с капсули с предписание да взема една на обяд и една преди лягане.
Фрик си спомни, че в анимационните филми в събота сутрин момчетата крале понякога биваха отравяни от съветниците си. Той веднага отнесе капсулите в апартамента си на третия етаж, изсипа ги в тоалетната и пусна водата. Ако вътре бе живяло зелено люспесто чудовище, той днес го бе убил с огромна доза лекарство.
Колкото доктор Руди бе лесен да се изтърпи, толкова Мин бе труден. След два дни на „споделяне“ Фрик би предпочел да го оставят на милостта на господин Сатър, майстор-готвачът с болния мозък, та ако ще да го изпече с ябълки и да го сервира на нищо неподозиращите бездомници за Деня на благодарността.
В крайна сметка го оставиха на мира.
Но продължаваше да не е наясно дали е било болница, санаториум, или място за въдворяване на луди.
Оттогава майка му бе идвала в Палацо Роспо само веднъж, но не бе споменала нищо за случая. При това посещение тя бе казала на Фрик, че е „едно почти невидимо идеално малко мишле“.
После те бяха яхнали два прекрасни черни жребеца и Фрик се бе проявил като темпераментен, уверен в себе си, атлетичен като баща си и прекрасен ездач.
Ха, ха, ха.
Седнал в розовата стая, загледан през прозореца, той до такава степен се бе унесъл в миналото, че не бе забелязал появяването на господин Йорн, домакина по поддръжката на двора. Облечен в зелени дрехи за дъжд и черни гумени ботуши, господин Йорн навярно беше наглеждал отводнителните канали по поляната или бе проверявал запушен улук. Сега той се взираше във Фрик през прозорците на розовата стая от по-малко от два метра и изглеждаше озадачен, а може би дори разтревожен.
Може би господин Йорн му беше махнал с ръка, а Фрик, потънал в мисли за миналото, не бе отвърнал на поздрава му и господин Йорн бе махнал отново, и Фрик пак не бе отвърнал, и сега господин Йорн навярно си мислеше, че Фрик е изпаднал в транс.
За да докаже, че не е нито груб сополанко, нито хипнотизиран, Фрик махна, защото му се струваше, че това е правилно, независимо дали господин Йорн бе стоял там, без да му се обърне внимание, десет секунди или пет минути.
Жестът на Фрик беше малко пресилен, което навярно накара домакина да се приближи до прозореца и да попита:
— Как си, Фрик? Добре ли си?
— Да, сър. Добре съм. Хапвам си сандвичи с шунка.
Явно оловното стъкло на прозорците и шумът от дъжда бяха заглушили донякъде смисъла на думите на Фрик, защото господин Йорн дойде още по-близо и попита:
— Какво каза?
— Сандвичи с шунка! — почти изкрещя Фрик.
За момент господин Йорн продължи да се взира в него, сякаш изучаваше странна буболечка, затворена в буркан. После поклати глава, при което периферията на шапката му за дъжд се разклати смешно, и си тръгна.
Фрик го изпрати с поглед, докато минаваше покрай бронзовите изпражнения и започна да се губи в бурята. Силуетът му намаляваше с отдалечаването му през огромната поляна, докато заприлича на градинско джудже, и после изчезна като призрак.
На Фрик му беше ясно точно какво си мисли господин Йорн: крушата не пада по-далеч от дървото.
Фрик стана от стола, протегна се и раздвижи изтръпналите си крака, при което, без да иска, ритна и събори кошницата за пикник.