Като ги огледа по-внимателно, той установи, че куките от неръждаема стомана не са остри. Върху тях не можеха да се набодат нито деца, нито говеда.
След този извод той бе решил да остави въпроса с куките за по-късно и бе дошъл до заключението, че помещението е служило за суфакаториум. Но възможността за освобождаване на ключалката отвътре бе оборила и тази теория.
Свиркането намаляваше, поемането на дъх ставаше по-лесно и гърдите му се отпускаха. Фрик изучаваше куките, облицованите със стомана стени и се опитваше да измисли трета теория за какво се е използвало това помещение, но без успех.
Не беше казал на никого за въртящата се секция от етажерки, нито за тайното помещение. Това, което правеше тайника особено интересен, не беше толкова екзотичната му същност, колкото фактът, че само той знаеше за съществуването му.
Това помещение можеше да послужи като „тайното скривалище“, което, според непознатия от телефона много скоро щеше да му потрябва.
Може би трябваше да се запаси с някои неща. Две-три опаковки с по шест пепси-коли. Няколко пакета сандвичи с фъстъчено масло. Фенерчета с резервни батерии.
Той не би избрал топла пепси за пиене, но по-добре това, отколкото да умре от жажда. А дори и топлата пепси беше за предпочитане пред това да се луташ в пустинята Мохаве без капка вода и да бъдеш принуден да пиеш урината си.
Сандвичите с фъстъчено масло, които при нормални обстоятелства са много вкусни, биха били направо отвратителни, ако са придружени с урина.
Може би трябваше да се запаси с четири опаковки с по шест пепси-коли.
Макар че нямаше да се наложи да пие урината си, щеше да му трябва нещо, в което да уринира, в случай че се наложи да се крие за повече от няколко часа. Тенджера с капак. Или още по-добре буркан с капачка на винт.
Непознатият от телефона не беше казал колко време Фрик ще живее в обсада. Това трябваше да се обсъди при следващия им разговор.
Непознатият от телефона беше обещал, че пак ще се обади. Ако беше перверзен тип, той със сигурност щеше да го направи, за да точи лиги по телефона. Ако не беше перверзен тип, той би могъл да се окаже искрен приятел и в такъв случай също щеше да се обади, само че воден от благородни подбуди.
С времето астматичният пристъп се успокои и Фрик се изправи на крака, като закачи помпата на колана си.
Главата му все още беше леко замаяна и той се подпираше с ръка върху студената стоманена стена, докато се придвижваше към вратата.
Минута по-късно той влезе в спалнята си, седна на ръба на леглото и вдигна слушалката от апарата. На клавиатурата се появи светлинен сигнал над личната му линия.
Никой не му беше звънял, след като бе отговорил на личния си сигнал в стаята с влакчетата. Той набра *69 и се заслуша, докато телефонът му автоматично вкара номера там, откъдето бе дошло последното обаждане.
Ако беше някой гений с уменията на супершпионин и ако притежаваше изумителния слух на Бетовен, преди Бетовен да оглушее, или ако единият от родителите му беше извънземен, пратен на Земята да се кръстоса с човек, тогава навярно Фрик би могъл да превърне тази бърза поредица от телефонни тонове в цифри и да запомни телефонния номер на непознатия за бъдеща употреба.
Той обаче не беше нищо повече от сина на най-голямата кинозвезда в света. Това положение му носеше много привилегии, като безплатен Xbox от „Майкрософт“ и доживотен пропуск за Дисниленд, но не го даряваше нито с удивителен талант, нито със свръхестествени способности.
След като изчака телефонът да позвъни дванайсет пъти, той го включи на говорител и отиде до прозореца.
Поляната на изток, гладка като повърхността на маса за билярд, се спускаше покрай дъбове и кедри към розови градини и изчезваше под завесата на сивия дъжд и сребърната мъгла.
Фрик се чудеше дали да каже на някого за обаждането на непознатия от телефона и предупреждението за надвисналата опасност.
Ако позвънеше на мобилния телефон на баща си, щеше да му отговори или телохранител, или личният му гримьор. Или личният му фризьор. Или личният му масажист, който винаги пътуваше с него. Или духовният му съветник Мин дю Лак, или някой друг от десетките му лакеи, които кръжаха около четвъртия най-привлекателен мъж на света.
Телефонът щеше да се предава от ръка на ръка, докато след десет, а може би и петнайсет минути се появеше Татко призрак, който щеше да каже:
— Ей, приятел, познай кой е тук при мен и иска да говори с теб.