И преди Фрик да успее да продума, Татко призрак щеше да предаде телефона на Джулия Робъртс или Арнолд Шварценегер, или Тоби Магуайър, или Кирстен Дънст, или на чудното конче Уини, а може и на всички тях и те щяха да бъдат много мили с Фрик. Щяха да го питат как върви училището, дали иска да стане най-голямата кинозвезда в света, когато порасне, какви овесени ядки предпочита…
Когато най-сетне телефонът се върнеше при Татко призрак, репортер от Ентъртейнмънт Уикли щеше да започне да си води бележки за бъдеща статия, посветена на разговора между баща и син. Когато стигнеше до публикация, всеки факт в нея щеше да е грешен и Фрик щеше да бъде представен или като хленчещ глупак, или като разглезен лигльо.
И което е още по-лошо, както ставаше често, на телефона можеше да отговори някоя смееща се безпричинно млада актриса без особени актьорски заложби, но с мимолетна слава, за която се смята, че може някой ден да стане звезда. Тя щеше много да се впечатли от името Фрик, защото този тип момичета винаги се впечатляваха страшно от всичко. През годините той беше говорил с десетки от тях, със стотици и те всички си приличаха като два житни класа от едно поле, сякаш някой фермер ги отглеждаше в Айова и ги изпращаше в Холивуд с товарни вагони.
Фрик не можеше да позвъни на Псевдомама, Фреди Ниландър, защото тя щеше да бъде в някое далечно и невероятно романтично място като Монте Карло, за да показва неотразимата си красота. Той нямаше номер, на който можеше да разчита да я намери.
Госпожа Макбий и покрай нея господин Макбий бяха много внимателни към Фрик. Те винаги защитаваха интересите му.
Въпреки това на Фрик не му се искаше да се обърне към тях в случай като този. Господин Макбий беше леко… глуповат. А госпожа Макбий беше страховита жена, която знаеше всичко, виждаше всичко, пишеше правилници и която с тихо изречени думи и с неодобрителен поглед можеше да докара обекта на укора си до вътрешен кръвоизлив.
Господин и госпожа Макбий изпълняваха роля in loco parentis. На латински това означаваше, че те са упълномощени да изпълняват родителски права по време на отсъствието на майка му и баща му, което беше почти постоянно. Когато за първи път чу фразата, Фрик си помисли, че родителите му са смахнати.
Съпрузите Макбий обаче бяха дошли с къщата, която бяха управлявали дълго преди Татко призрак да я купи. Според Фрик тяхната преданост беше най-вече към Палацо Роспо, към имението и традициите му, отколкото към който и да било работодател или семейството му.
Господин Баптист, веселият готвач, беше приятелски настроен познат, а не истински приятел и определено не човек, на когото можеха да се доверяват тайни.
Господин Сатър, страховитият и навярно безумен майстор-готвач, не бе човек, към когото някой би се обърнал при нужда, освен може би самия сатана. Владетелят на ада би оценил съвета му.
Фрик много внимаваше, когато планираше набег към кухнята, за да не срещне господин Сатър. Чесънът не би го прогонил, защото той го обичаше, но ако го докоснеха с разпятието, той сигурно щеше да избухне в пламъци и с пронизителни писъци щеше да литне надалече като прилеп.
Не беше изключено психопатът майстор-готвач да беше и опасността, за която непознатият от телефона се бе обадил да предупреди Фрик.
И като помислиш, буквално всеки от двайсет и петимата членове на персонала можеше да бъде побъркан убиец, криещ се зад фалшива усмивка. Касапин с брадва. Убиец с шиш. Удушвач с копринен шал.
Може дори всичките двайсет и петима членове да бяха касапи с брадви, готвещи се да нанесат удар. Може би следващото пълнолуние щеше да предизвика прилив на лудост в съзнанието им и те щяха да избухнат едновременно, извършвайки ужасни актове на кърваво насилие, нападайки се един друг с пистолети, секири и високоскоростни миксери.
Ако не бе възможно да узнаеш цялата истина за това какво мислят баща ти и майка ти за теб, ако не бе възможно наистина да опознаеш родителите си и да разбереш какво се върти в главите им, как тогава да очакваш, че можеш да научиш нещо със сигурност за хората, които не са ти толкова близки.
Фрик беше почти сигурен, че господин Труман не е психопат, вманиачен на тема мощни триони. Все пак господин Труман беше работил като полицай.
Освен това имаше нещо в Итън Труман, което вдъхваше доверие. Фрик не можеше да го опише с думи, но го усещаше. Нещо много солидно. Когато господин Труман влезеше в стаята, присъствието му се усещаше. Когато разговаряше с теб, той наистина влизаше в контакт.