Фрик нямаше друг познат като него.
Въпреки това той нямаше да каже дори на господин Труман за обаждането на непознатия от телефона и за необходимостта да намери скривалище.
От една страна, той се страхуваше, че няма да му повярват. Момчетата на неговата възраст често си съчиняваха невероятни истории. Фрик не го правеше, но други момчета си измисляха въображаеми истории. Фрик не искаше господин Труман да го помисли за дрислив лъжльо.
Нито пък искаше господин Труман да го помисли за пъзльо, за безгръбначна медуза, за страхливец със заешко сърце.
Никой нямаше да повярва, че Фрик може да спаси света двайсет пъти, както вярваха, че баща му го беше направил, но той не искаше никой да го мисли за безпомощно бебе. Особено господин Труман.
От друга страна, на него му харесваше да си има тайна. Беше по-вълнуващо от влакчетата.
Той се вглеждаше във влажния ден, едва ли не в очакване да забележи някой злодей да се промъква през имението под прикритието на дъжда и мъглата.
След около стотина позвънявания, останали без отговор, Фрик се върна при апарата и го затвори.
Чакаше го работа. Трябваш да се подготви.
Идеше нещо лошо. Фрик възнамеряваше да се подготви да го посрещне, да го поздрави и да го победи.
Глава 19
Скрит под черен чадър, Итън Труман вървеше по пътеката между затревените гробове и обувките му жвакаха по подгизналата земя.
Гигантски кедри бяха провесили тъжно клони в съзвучие с мрачния ден и птици, като надигнали се духове, се размърдваха в короните, когато минеше достатъчно близо, за да ги подплаши.
Докъдето стигаше погледът му в полетата на смъртта, не се виждаше жива душа. Хората обикновено изразяваха почитта към мъртвите си близки в слънчеви дни и помените им бяха също така сияйни, както и времето. Никой не искаше да ходи на гробища по време на буря.
Никой, освен полицай, чието любопитство беше изострено докрай, който беше роден с неутолима жажда да открие истината. Механизъм в сърцето и душата му, проектиран от съдбата и дарен още при раждането му, го подтикваше да ходи навсякъде, където подозрението и логиката го насочеха.
В този случай подозрението, логиката и ужасът.
Интуицията му подсказваше, че няма да е първият посетител за деня и че в този бастион на мъртвите го очакваше нещо тревожно, макар да нямаше представа какво може да бъде то.
Надгробни камъни от прояден от времето гранит, мавзолеи, покрити с лишеи и почернели от смог, паметни колони и обелиски, наклонени поради свличането на земята. Нищо от тази традиционна архитектура не показваше, че това е гробище. Надписът на всеки от гробовете върху бронзова табелка на поставка от светъл гранит беше наравно с тревата. От разстояние гробището приличаше на обикновен парк.
Лъчезарна и неповторима приживе, Хана беше почетена тук със същия невзрачен бронз както хилядите спящи вечен сън в тези полета.
Итън посещаваше гроба й шест-седем пъти в годината, включително един път на Коледа. И винаги на годишнината им.
Не разбираше защо идва толкова често. Хана не беше тук, тук бяха само костите й. Тя живееше в сърцето му и беше винаги с него.
Понякога си мислеше, че идва на това място не толкова да си я спомни, защото той никога не я забравяше, колкото за да погледа празното място до нея, празната гранитна поставка, върху която някой ден щяха да сложат бронзова табелка с неговото име.
Трийсет и седем годишен, той беше прекалено млад, за да желае смъртта, и животът продължаваше да му изглежда по-обещаващ. Въпреки това пет години след загубата на Хана Итън все още чувстваше, че нещо в него също е умряло.
През дванайсетте години брак те бяха отлагали момента да имат деца. Бяха толкова млади, нямаше нужда да бързат.
Никой не беше очаквал, че диагнозата на една жизнена, красива, трийсет и две годишна жена може да бъде силно агресивна форма на рак и тя да си отиде за четири месеца. Когато я отнесе, злокачественият тумор бе отнел също и децата, които можеха да имат, и внуците след тях.
В известен смисъл Итън действително бе умрял с нея: онзи Итън, който щеше да бъде любящ баща на децата, надарени с нейната привлекателност, онзи Итън, който щеше да изпита радостта от компанията й през следващите десетилетия, който щеше да познае удовлетворението и смисъла на това да остарее до нея.
Може би той щеше да се учуди, ако беше намерил гроба й разкопан и изпразнен.