— „Дрехата на свети Йосиф“.
По лицето на Роуена се изписа приятна изненада.
— Точно така. Шерлок Холмс не може да се хване на малкото ви пръстче.
— А сега е ваш ред — Итън се подпря с две ръце на щанда. — Днес следобед тук е дошъл мъж и е купил букет от рози „Бродуей“.
Ослепителните златночервени цветя на гроба на Хана бяха увити във фуния от целофан. Вместо с обикновена лепенка или с телбод краищата на целофана бяха слепени с шест стикера, които запазваха формата на фунията. На всеки красив станиолен стикер бяха изписани името и адресът на „Рози завинаги“.
— Имахме само двайсетина от тях — отбеляза Роуена — и той ги взе всичките.
— Значи си го спомняте?
— О, да. Лесно е човек да го запомни.
— Бихте ли го описали?
— Висок, атлетичен, макар и доста слаб, облечен в изящен сив костюм.
Дънкан Уислър притежаваше безброй хубави костюми, всичките ушити по поръчка и страшно скъпи.
— Хубав мъж, но страшно блед, сякаш не е виждал слънце с месеци.
Дъни бе изкарал в кома дванайсет седмици и бе добавил към болничната бледност поне час в моргата.
— Имаше изключително магнетични сиви очи — добави Роуена — със зелени пръски в тях. Много красиви.
Тя бе описала идеално очите на Дъни.
— Каза, че иска розите за една неповторима жена.
Дъни бе видял розите „Бродуей“ на погребението й.
Роуена се усмихна.
— Той ме предупреди, че един стар приятел ще дойде скоро да попита какви рози е купил. Значи двамата се състезавате за едно момиче.
Студът, от който зъбите на Итън биха загракали, ако не беше ги стиснал, не се дължеше нито на зимния ден навън, нито на хладния въздух в цветарския магазин.
Той изведнъж осъзна, че усмивката на Роуена беше леко скована, сякаш от несигурност или смут.
Тя видя колко дълбоко последната й реплика го засегна и плахата й усмивка потрепна и изчезна.
— Беше странен човек — промълви цветарката.
— Каза ли нещо друго?
Роуена извърна очи и погледна към прозорците в предната част на магазина, сякаш очакваше да види някой познат, но не особено нежелан да се появи на вратата.
Итън й даде възможност да обмисли отговора си и след малко тя рече:
— Каза, че го смятате за мъртъв.
В паметта му изплуваха празната количка и отметнатият чаршаф в моргата на болницата; неуловимият фантом в изпотеното огледало на банята; гущерчето на пътя, което се мъчеше да пълзи нагоре въпреки счупения си гръбнак, възпрепятствано от стръмния наклон и стичащата се вода, студена и настъпателна като хода на времето…
— Каза, че го смятате за мъртъв — повтори Роуена, като премести погледа си от вратата на магазина към Итън. — И каза още да ви предам, че сте прав.
Глава 22
В коридора и по стълбите Хазарт почувства ясно колко уязвим е един едър мъж в тясно пространство и въпреки това се хвърли в преследването. Когато започва такава работа, на човек му е ясно, че не може да избира местата, където ще рискува живота си.
Освен това като повечето полицаи той вярваше, че най-големият риск идва от колебанието в момента, когато човек се поддаде на нервите си. Оцеляването зависи от смелостта, подправена само с толкова страх, колкото е необходимо, за да не проявиш безразсъдство.
Или поне беше лесно да се вярва в това, докато проявата на смелост не те убие.
Полицаите по филмите винаги крещят: „Стой! Полиция!“, макар да знаят, че бягащите престъпници няма да ги послушат, въпреки че виковете им разкриват присъствието им, преди това да е станало наложително и дори преди всеки злодей да е разбрал, че са дошли ченгетата.
Хазарт Янси, който току-що бе избегнал смъртта, както си седеше в креслото, не изкрещя нито команда, нито заплаха към стрелеца, който беше убил Ролф Рейнърд. Той просто се втурна по стълбите след него.
Когато Хазарт стигна до първата площадка, стрелецът бе изтичал до втората, като на последното стъпало загуби равновесие и връхлетя във фоайето. Той се подхлъзна на покрития с мексикански плочки под, размаха ръце, но не падна.
Докато бягаше, престъпникът не погледна нито веднъж назад, което показваше, че не беше забелязал преследвача си.
Докато тичаше по петите му, Хазарт си представяше какво се върти из главата на наемния убиец. В очакване Рейнърд да бъде сам вкъщи той бе дошъл да го очисти набързо, бе пръснал сърцето на глупака, не бе позволил междувременно да му светят маслото, бе изхвърчал на улицата и вече си представяше как ще запали един готин джойнт с някоя дългокрака мацка, която го чака в кревата.