Хазарт рискуваше да бъде застрелян от шофьора, който можеше да се прицели в него през отворената врата на пътника, но този риск си струваше да се поеме. Бандитите зад волана са специалисти по бягство, не по стрелба и макар шофьорът да бе подплашен като плъх, не беше особено вероятно да посегне към оръжието, щом имаше свободен път пред себе си, бензин в резервоара и запален двигател.
Шляпайки по локви на паважа, Хазарт се изравни с целта. Преди да успее да заобиколи паркирания автомобил, за да излезе на улицата, колелата бясно захапаха асфалта и колата се стрелна напред с рев. От ускорението вратата на пътника се затръшна.
Преследвачът не бе успял да види как изглежда шофьорът, който бе останал просто един силует. Прегърбен, разкривен, нещо в него… не беше наред.
Хазарт усети с учудване, че суеверието го обхваща с пълна сила, макар обикновено то да лежеше погребано, безмълвно и забравено дълбоко в него. Той не знаеше какво бе пробудило страха му и защо внезапно бе обзет от чувството за среща с нещо свръхестествено.
Мерцедесът се отдалечаваше с ръмжене, но Хазарт не стреля по него, както правят полицаите по филмите. Това беше спокоен жилищен район, в който хората седяха пред телевизорите и гледаха повторения на епизоди от комедийния сериал на Джери Зайнфелд, а други приготвяха вечерята си, и всички те с право смятаха, че няма да се строполят застреляни върху дистанционното управление или върху дъската за рязане от отклонилите се куршуми на безразсъден детектив.
Той се втурна след колата, защото не бе успял да види ясно номера й. Пушекът от ауспуха, пръските от водата по улицата, падащият дъжд и мракът на залязващия ден сякаш участваха в заговор да забулят задната табелка.
Той не се отказваше и се чувстваше благодарен за редовните тренировки на бягащата пътечка. Макар че мерцедесът бързо успя да набере преднина, под светлината на няколко улични лампи Хазарт успя да види част от номера.
Най-вероятно колата беше открадната. Шофьорът щеше да я изостави. И все пак по-добре бе номерът да се знае.
Хазарт се отказа от преследването и тръгна към затревената площ пред блока. Надяваше се не само да е ранил стрелеца, а да го е убил.
Само след минути тук щеше да пристигне специален екип за разследване на престрелка с участието на полицай. В зависимост от личната нагласа на отделните му членове те щяха или да запретнат ръкави да защитят действията на Хазарт и да се постараят да го оневинят, без особено старателно да потърсят истината, срещу което той нямаше нищо против, или щяха да търсят с лупа и най-незначителните несъответствия и да го приковат към кръста на фалшиви улики, да го подложат на съда на общественото мнение и да насъскат медиите да подготвят кладата под краката му, за да се разправят с него като с Жана д’Арк.
Третата възможност беше екипът да пристигне без предубеждение, да анализира фактите и да стигне до обективно заключение, базирано на логиката и разума, което би било чудесно за Хазарт, тъй като той не бе извършил нищо нередно.
Той, разбира се, никога не бе чувал такова нещо да се е случвало и го смяташе за много по-невероятно от възможността да види с очите си осем летящи елена, теглещи шейна, управлявана от горски дух.
Ако стрелецът бе оживял, той можеше да заяви, че Хазарт е убил Рейнърд и после се е опитал да натопи него за убийството. Или че той самият е дошъл тук, за да събира дарения за деца в неравностойно положение, когато е попаднал на пътя на куршумите, което е дало възможност на истинския стрелец да избяга.
Каквото и да кажеше, мразещите полицията и агресивните безмозъчни граждани щяха да му повярват.
И още по-важно, стрелецът щеше да си намери адвокат, който да съди градските власти, за да издои обществените фондове. Щеше да се стигне до споразумение независимо от предполагаемия изход на делото и Хазарт вероятно щеше да бъде жертван за тази цел. Политиците не се отнасяха с по-голяма загриженост към добрите полицаи, отколкото към младите стажанти, които редовно ставаха жертва на агресия и понякога ги убиваха.
Стрелецът щеше да създаде много по-малко проблеми като мъртъв, отколкото като жив. Хазарт можеше да отиде бавно до мястото на стрелбата, за да даде възможност на престъпника да изгуби още половин литър кръв, но той изтича.
Убиецът лежеше там, където беше паднал, с лице, забито в мократа трева. По тила му пълзеше охлюв.
Хората бяха застанали на прозорците и гледаха към тях с безизразни лица, като мъртви стражи на портата към ада. Хазарт очакваше да види Рейнърд през някое от стъклата, черно-бял, прекалено обаятелен за времето си.