Той обърна стрелеца по гръб. Нечий син, нечий приятел, двайсетгодишен, с обръсната глава, носещ малка лъжичка за кокаин като обица.
Хазарт с радост забеляза, че устата му бе отворена в смъртна гримаса и погледът му бе изпълнен с вечността, но в същото време бе потресен от облекчението, което изпита.
Изправен срещу бурята, той преглътна върналата се в гърлото му пареща недосмляна ореховка и се обади по мобилния си на отдела за убийства, за да докладва за случая.
След обаждането той би могъл да се скрие и да изчака във фоайето, но остана под поройния дъжд.
Уличното осветление все още се отразяваше в лъснатите от бурята повърхности, но когато нощта погълна здрача, мракът се настани като добре угоена змия.
Дъждът, брулещ палмите, издаваше звук, наподобяващ стъпките на плъхове. Сякаш безброй гризачи се бяха втурнали в огромните надвиснали клони.
Хазарт видя два охлюва върху лицето на умрелия. Искаше му се да ги избута, но се въздържа.
Някои от наблюдателите по прозорците можеше да го заподозрат, че подправя уликите, а тези предположения щяха да очароват специалния екип.
И отново го обхвана безпокойство. Чувството, че нещо не е наред.
Един мъртвец в апартамента горе, друг тук, сирени в далечината.
Какво, по дяволите, ставаше? Какво, по дяволите?
Глава 23
Роуена, господарката на розите, повтори думите на Дъни Уислър, но явно повече на себе си, отколкото на Итън:
— Каза, че го смятате за мъртъв и сте прав.
Прищракването на панти и лек звън на звънчета накараха Итън да се обърне към входната врата. Нямаше никой.
Скитащият вятър за известно време бе напуснал бурята, но се бе върнал, бе заблъскал по вратата на „Рози завинаги“ и бе я разклатил.
Жената зад щанда изрази недоумението си.
— Какво, за бога, искаше да каже с тези странни думи?
— Не го ли попитахте?
— Каза го, след като плати за розите, на излизане от магазина. Нямах възможност да го попитам. Това някаква наша шега ли е?
— С усмивка ли го каза?
Роуена се замисли и поклати глава:
— Не.
С ъгълчето на окото си Итън забеляза една фигура, която се бе появила безшумно. Дъхът му секна и той се обърна към нея, но се оказа, че го е изиграло собственото му отражение в стъклената врата на една от витрините.
Потопени в кофи с вода, наредени по етажерките, розите бяха така прелестни, че лесно можеше да се забрави, че всъщност те вече са мъртви и след няколко дни ще увехнат, ще се покрият с кафяви петна и ще загният.
Тези хладилни витрини, където смъртта се криеше в ярките цветове, напомниха на Итън за камерите в моргата, където мъртъвците изглеждаха почти както приживе, макар че бяха приютили смъртта, която все още не се проявяваше с всички отблъскващи подробности на разлагането.
Макар че Роуена беше дружелюбна и хубава, макар че това царство на розите би трябвало да бъде приятно, на Итън му се дощя да си тръгне.
— Моят… приятел каза ли нещо друго за мен?
— Не. Това май беше всичко.
— Благодаря, Роуена, много ми помогнахте.
— Наистина ли? — изгледа го тя със странен поглед, навярно също толкова озадачена от тази необикновена среща, както и от разговора си с Дъни Уислър.
— Да, наистина — увери я той.
Вятърът разтърси отново вратата, когато той сложи ръка на бравата, и Роуена се обади зад гърба му.
— Има и още нещо.
Той се обърна към нея и макар да ги деляха около десетина метра, забеляза, че след неговите въпроси тя имаше много по-умислен вид, отколкото когато я видя в началото.
— Когато приятелят ви си тръгваше — продължи тя, — той спря на прага, след като отвори вратата, и ми рече: „Бог да благослови вас и розите ви“.
Вероятно това беше странно изказване за човек като Дъни, но нищо в тези седем думи не можеше да обясни защо при спомена за тях лицето на Роуена бе помръкнало.
— Веднага след думите му — добави тя — осветлението премигна и отслабна, угасна и светна пак. Тогава не си помислих нищо, нали имаше буря, но сега ми се струва, че това… означава нещо. Не знам защо.
Благодарение на натрупания опит през годините от разпити на хора Итън усети, че Роуена не е свършила и че търпението му би я предразположило да продължи по-сигурно от всякакви думи.