— Трябват ми още десет — добави Корки.
— Не е необходимо да идваш тук за това, глупако. Ще ми се обадиш вкъщи.
— Мислех, че ще ти доставя удоволствие, ще те разсмея.
— Велики боже! — възкликна Роман.
— Забрави ли, че си сатанист? — напомни му Корки.
— Идиот!
— Слушай, Роман, къде точно се намираш в момента? Как да стигна при теб оттук? Имаме сделка за уговаряне.
— Стой, където си, и не мърдай!
— Хм, не ми харесва тая работа. Хваща ме клаустрофобия. Това място ме притеснява.
— Стой, където си, и не мърдай! Ще дойда след две минути.
— Току-що чух нещо странно. Мисля, че един от тези трупове може да е жив.
— Никой от тях не е жив.
— Сигурен съм, че този мъж близо до ъгъла каза нещо.
— Казал е, че си идиот.
— Може да сте сбъркали и да сте вкарали жив човек тук. Наистина ме хващат дяволите.
— Изчакай две минути — настоя Роман. — Стой, където си, и не мърдай.
— Недей да излизаш и да привличаш вниманието върху себе си, ако не искаш да изрежа твоя препуциум.
Роман прекъсна разговора.
В криптата на неизвестните и безпарични мъртъвци Корки затвори телефона.
Оглеждайки завитата в покрови публика, той си каза:
— Колкото и да съм скромен, мога да давам уроци по актьорско майсторство на Чанинг Манхайм.
Той нито очакваше, нито се нуждаеше от аплодисменти. Съвършеното изпълнение беше достатъчна награда.
Глава 25
Снегът се сипеше над града на ангелите.
Безпрецедентният вятър овчар бе подкарал бели стада от тъмните ливади на небето и ги водеше между фикусите и палмите по улици, които не бяха виждали снежна Коледа.
Заслепен, Итън се взираше в руното на нощта.
Легнал в леглото в стаята си, той си даде сметка, че покривът трябва да бе отнесен от вятъра. Снегът щеше да засипе мебелите и да развали килима.
Той трябваше да побърза да стане и да отиде по коридора до стаята на родителите си. Баща му щеше да знае какво да направи за липсващия покрив.
Преди това обаче Итън искаше да се наслади на тази гледка: падащият сняг над него бе окачил един безкраен кристален полилей, чиито красиви кръгли и изсечени висулки се движеха и проблясваха непрестанно.
Клепачите му бяха заснежени.
Снежинките лепяха студени целувки по лицето му и се топяха по бузите му.
Когато зрението му се фокусира напълно, той разбра, че всъщност декемврийската нощ бе залята от дъждовни капки, които недовиждащите му очи бяха надарили с кристална структура и мистериозни йероглифни форми.
Мекото му легло бе омагьосано да се превърне в асфалт.
Той не чувстваше друго неудобство, освен че пухената му възглавница беше твърда като камък под главата му.
Дъждът по лицето му беше студен като сняг и вледеняваше по същия начин обърнатата му с дланта нагоре лява ръка.
Дясната му длан също беше изложена на дъжда, но с нея той не усещаше студа, както и барабаненето и стичането на дъждовните капки.
Не чувстваше и краката си. Не можеше да ги мръдне. Не можеше да мръдне нищо друго, освен главата си и лявата си ръка.
Ако стаята му без покрив се напълнеше с дъжд, а той не можеше да се мръдне, имаше опасност да се удави.
От дълбините на езерото от унесени размишления, по което Итън се носеше, изведнъж, подобно на акула, се надигна и взе да се приближава безкраен ужас.
Той затвори очи, за да не види по-голяма и по-ужасяваща истина от тази, че снежинките са всъщност дъждовни капки.
Започна да чува приближаващи се гласове. Татко и мама сигурно идваха да сложат обратно покрива на мястото му, да набухнат втвърдилата се като камък възглавница и да оправят всичко, което не беше както трябва.
Той се предаде на нежните им грижи и се отпусна като перушинка в мрака към земята Нод, не там, където Каин се е заселил, след като е убил Авел, а към царството на съня, където нощем деца ходят, за да търсят приключения, и от което се връщат невредими в златната утрин.
Все още спускайки се в мрака, той чу думите „гръбначна травма“.
Отвори очи след минута или след десет и видя, че нощта бе изпъстрена с рояк от пулсиращи и въртящи се червени и жълти светлини, а също и сини, сякаш той се намираше в дискотека на открито, и му стана ясно, че никога вече няма да може да танцува или да ходи.