Все още търсейки с поглед Дъни в нощта, той отговори на повикването.
Чу се гласът на Хазарт Янси:
— Трябва да се видим веднага, и то на място, където елитът не ходи.
Глава 35
Дъни се качва с асансьора на хотела към четвъртия етаж в компанията на възрастна двойка. Те се държат за ръце като млади влюбени.
Чул да се споменава думата „годишнина“, Дъни ги пита откога са женени.
— Петдесет — отвръща съпругът, излъчващ гордост от решението на жена си да прекара голямата част от живота си с него.
Те са от Скрантон в Пенсилвания, дошли в Лос Анджелис да отпразнуват годишнината си с дъщеря си и семейството й. Дъщеря им е платила за апартамента за младоженци, празнуващи своя меден месец. Според съпругата там всичко е „толкова луксозно, че ни е страх да седнем на мебелите“.
Те ще отлетят от Лос Анджелис за Хавай, само двамата, за да изкарат една седмица в романтична слънчева идилия.
Държат се естествено, мило и явно много се обичат. Устроили са си живот, какъвто Дъни дълги години бе презирал и над който дори се бе надсмивал.
През последните години обаче той е започнал да желае щастие като тяхното повече от всичко друго. Тяхната преданост един към друг, семейството, което са създали, споделените им стремежи през целия им съвместен живот, спомените за преодолените заедно препятствия и трудно извоюваните победи — това е, което има смисъл в крайна сметка, не нещата, към които той се бе стремил целеустремено и с всякакви средства. Не власт, не пари, не силни изживявания, не контрол.
Беше се опитвал да се промени, но бе живял прекалено дълго в самота, за да се обърне назад и да намери сродната душа, за която копнее. Хана си бе отишла преди пет години. Едва когато тя бе на смъртното си легло, той бе осъзнал, че тя бе представлявала най-големият му шанс да се върне на правия път. В бурните си младежки години той не я бе послушал, беше смятал, че властта и парите са по-важни за него от нея. Шокът от преждевременната й смърт го бе принудил да си признае, че е сбъркал.
Чак сега, в този странен дъждовен ден, той разбира, че тя е била и последният му шанс.
За човек, който някога е вярвал, че светът е глина в ръцете му, от която той може да направи каквото си поиска, Дъни е изпаднал в трудно положение. Той е изгубил цялата си власт, защото не може да направи нищо, за да промени живота си.
От парите, които бе взел от каса в кабинета си, са му останали двайсет хиляди долара. Той би могъл да даде десет хиляди от тях на тази възрастна двойка от Скрантон, да им каже да останат цял месец в синевината на Хавай и да се насладят на чудесна храна и напитки с негова благословия.
Или да спре асансьора и да ги убие.
Нито едно от тези действия не би променило съществено бъдещето му.
Той лудо завижда на щастието им. Би изпитал известно диво задоволство да им отнеме останалите години.
Ала колкото и да е сбъркан — списъкът с неговите недостатъци и пороци е дълъг, — той не може да убива само от завист. Повече от милостта му пречи гордостта.
Апартаментът им е на четвъртия етаж в противоположния край на неговия. Той им пожелава всичко хубаво и ги наблюдава как се отдалечават, хванати за ръце.
Дъни ще нощува в президентския апартамент. Това величествено жилище е резервирано за година от Тифон, който няма да има нужда от него през следващите няколко дни, защото ще пътува по работа.
Думата „президентски“ предполага недоизказано демократично великолепие. В тези обширни стаи обаче царят такова богатство и такава чувственост, че те са по-неподходящи за слугите на демокрацията, отколкото за кралски особи и полубогове.
Инкрустирани мраморни подове, персийски килими в златно и пурпурно, кайсиево и турскосиньо, ламперия от скъпо дърво, издигаща се на пет метра към декоративни вдлъбнати тавани…
Дъни броди от стая в стая, подтикван от чисто човешкото желание да се огради с красота, за да отрече необходимостта да живее в суровата действителност. Всеки дворец и всяко произведение на изкуството са просто прах, все още нереализиран, и времето е търпеливият вятър, който ще го разпилее. Въпреки това специалисти са посветили много мисъл, усилия и грижи да направят тези стаи привлекателни, защото, при всичките доказателства за противното, се надяват, че животът им има смисъл и че в таланта им е заложена по-голяма цел.
До преди две години Дъни не познаваше тази надежда. Три години болка, причинена от загубата на Хана, го накараха да повярва в Бог.