— Типична история — съгласи се Итън.
— Само че никой не се е обадил да каже, че мерцедесът, който са използвали, е откраднат. Проверих номера му и няма да повярваш на кого принадлежи.
Хазарт вдигна поглед от стиснатите си ръце и се взря в очите на Итън.
Итън не знаеше какво ще последва, но беше сигурен, че няма да е хубаво.
— На кого?
— На твоя приятел от детинство. Прословутият Дъни Уислър.
Итън не отмести поглед. Не смееше.
— Знаеш какво се случи с него преди няколко месеца.
— Давиха го в тоалетната чиния, но не го умориха докрай.
— Няколко дена след това адвокатът му ми се обади да ме уведоми, че ме е упълномощил като изпълнител на завещанието си, както и да вземам решения относно лечението му приживе.
— За първи път го чувам.
— Не виждах причина да го споменавам преди. Знаеш какво представляваше той. Разбираш защо не исках да имам нищо общо с него. Но приех положението от… как да кажа… заради това, което той значеше за мен, когато бяхме деца.
Хазарт кимна. Извади ролка твърди карамели от един от джобовете си, отвори опаковката и предложи на Итън да си вземе.
Итън поклати глава.
— Дъни почина тази сутрин в „Богородицата на Анджелис“.
Хазарт измъкна един бонбон от ролката и го пъхна в устата си.
— Не могат да намерят трупа му — добави Итън, защото изведнъж усети, че Хазарт вече знае всичко.
Хазарт внимателно загърна бонбоните със свободния край на опаковката и не каза нищо.
— Кълнат се, че е бил мъртъв — продължи Итън, — но като се има предвид как стоят нещата в моргата на болницата, няма друг начин да е излязъл от там, освен на собствен ход.
Хазарт върна обратно ролката в джоба си. Смучеше бонбона и го местеше в устата си.
— Сигурен съм, че е жив — заяви Итън.
Най-сетне Хазарт го погледна отново.
— Всичко това е станало, преди да обядваме заедно.
— Да. Виж какво, не го споменах, защото не откривах връзка между Дъни и Рейнърд. И сега не намирам. Ти виждаш ли я?
— Държа се много спокойно по време на обяда въпреки всичко, което се е въртяло из главата ти.
— Имах чувството, че ще полудея, но смятах, че ще е по-трудно да те накарам да ми помогнеш, ако ти призная, че съм на път да мръдна.
— И какво се случи, след като свършихме с обяда?
Итън разказа за посещението си в дома на Дъни, без да пропусне нищо, освен странната изплъзваща се фигура в замъгленото от пара огледало.
— Защо е държал снимка на Хана върху бюрото си? — попита Хазарт.
— Не можа да я забрави. И досега е влюбен в нея. Сигурно затова я бе измъкнал от рамката вкъщи и я беше взел със себе си.
— Значи изкара мерцедеса си от гаража…
— Предполагам, че беше той. Не можах да видя шофьора.
— И после?
— Трябваше да помисля известно време. После отидох на гроба на Хана.
— Защо?
— Вътрешното чувство ми подсказваше, че мога да намеря нещо там.
— И какво намери?
— Рози. — Той разказа на Хазарт за двете дузини рози „Бродуей“ и за последвалото посещение в магазина „Рози завинаги“. — Цветарката описа Дъни, както бих го описал аз. Тогава се уверих, че е жив.
— Какво е имал предвид, като й е казал, че ти го мислиш за мъртъв и си прав?
— Не знам.
Хазарт схруска останалата половина от бонбона.
— Внимавай, ще си счупиш някой зъб — предупреди го Итън.
— Това да ми е проблемът!
— Казвам ти като приятел.
— Уислър се събужда в моргата, разбира, че са го помислили за мъртъв, облича се, отива си вкъщи, без да се обади на никого, взема душ. Логично ли ти се вижда това?
— Не. Но мислех, че може да има мозъчно увреждане.
— Отива с кола до цветарски магазин, купува рози, отива на гроба, наема професионален убиец… За човек, който е излязъл от кома с мозъчно увреждане, не ти ли се струва, че се справя прекалено добре?
— Вече не вярвам в теорията за мозъчното увреждане.
— Браво на теб. И какво стана, след като си тръгна от цветарския магазин?
Опасявайки се да не загуби доверието на приятеля си, ако разбере, че Итън е видял два призрака, той премълча събитията с круизъра.