— Отидох в един бар.
— Не си човек, който търси отговори в чаша джин.
— Пих уиски. И в него не намерих отговори. Може да опитам с водка следващия път.
— И това е всичко? Вече нищо не криеш от мен?
Итън се постара да прозвучи възможно най-убедително:
— Какво, не ти ли стига фантастика като в Досиетата Х в тази бъркотия? Искаш още и извънземни и вампири ли?
— Извърташ, за да не отговориш ли?
— Нищо не извъртам — отвърна Итън със съжаление, че трябва да излъже направо. — Това е всичко. Свърши в цветарския магазин. Пиех уиски, когато ми се обади.
— Честна дума?
— Честна дума. Пиех уиски и ти ми се обади.
— Не си забравил, че сме в църква, нали?
— Целият свят е църква за вярващия.
— Ти вярващ ли си?
— Бях.
— Загуби вяра след смъртта на Хана ли?
— Може да съм вярващ, може и да не съм — сви рамене Итън. — Тези неща се менят всеки ден.
След като го изгледа с поглед, който би могъл да обели пласт по пласт люспите на глава лук чак до сърцевината му, Хазарт рече:
— Добре. Вярвам ти.
Чувствайки се по-долен и от змия, Итън отвърна:
— Благодаря ти.
Хазарт се извърна на пейката, за да се огледа и да се увери, че някоя изгубена душа не е влязла да потърси Божията помощ.
— Понеже си призна всичко, ще ти кажа нещо, само че ще трябва да забравиш, че си го чул.
— Вече съм забравил, че съм бил тук.
— Нямаше нищо интересно в апартамента на Рейнърд. Малко мебели, всичко в черно-бяло.
— Живееше като монах, но монах със свой собствен стил.
— И с наркотици. Имаше голям запас от кокаин, разфасован за продажба, и тефтер с имена и номера, вероятно списък на клиентите му.
— Известни имена ли бяха?
— Не. Актьори. Не от големите. Това, което би представлявало интерес за теб, е сценарият, който е пишел.
— В този град броят на пишещите сценарии надвишава този на изневеряващите на жените си.
— До компютъра му имаше куп от двайсет и шест страници.
— Това не е достатъчно само за първото действие.
— Откъде знаеш толкова много, а? Да не пишеш и ти?
— Не. Още не съм загубил напълно самоуважението си.
— Героят на Рейнърд — подхвана Хазарт — е млад актьор, който тръгва на курс по актьорско майсторство и започва това, което той нарича „дълбока интелектуална връзка“ с професора си. И двамата мразят героя, наречен Камерън Мансфийлд, който е най-голямата кинозвезда в света, и решават да го убият.
Напълно изтощен, Итън се бе отпуснал в края на пейката. Но като чу тези думи, мигновено се изправи.
— Какви са им подбудите?
— Не е ясно. Рейнърд е написал много бележки на ръка в полето, докато се е опитвал да съчини историята. Излиза нещо като да докажат един на друг, че имат кураж да го направят. Всеки се съгласява да даде на другия име на човек, когото да убие, преди двамата да очистят кинозвездата. Актьорът иска професора да убие майка му.
— Защо това напомня толкова на Хичкок?! — удиви се Итън.
— Напомня на стария му филм Непознати във влака. Идеята е, че като си разменят жертвите, всеки от тях ще получи идеално алиби за убийството, в което инак би могъл да бъде обвинен.
— Майката на Рейнърд е била наистина убита, познах ли?
— Преди четири месеца — потвърди Хазарт. — В нощ, когато синът й е имал по-непробиваемо алиби и от прозореца на космическа ракета.
Църквата се въртеше бавно, сякаш уискито бе хванало Итън със закъснение, но той знаеше, че световъртежът му се дължеше не толкова на алкохола, колкото на последните разкрития.
— Що за идиот е този, който върши такива неща и после ги описва в сценарий?
— Арогантен идиот актьор. Не ми казвай, че според теб той е уникален.
— И кого професорът е поискал Рейнърд да убие?
— Колега от университета. Но Рейнърд още не бе написал тази част. Беше успял да стигне до края на сцената, в която убиват майка му. В реалния живот името й е било Мина. Била е простреляна в десния крак и после пребита до смърт с мраморна лампа с бронзова позлата. В сценария името й е Рина, която е наръгана многократно с нож, обезглавена, насечена на парчета и изгорена във фурна.
Итън потръпна.
— Изглежда, че дните на майка му са били преброени, независимо от това дали Рейнърд е щял да срещне, или не професора.