— Къде там? — намръщи се Хазарт.
— В бара на хотела. Забелязах го едва когато си отиваше. Хукнах след него, но го загубих в тълпата навън.
— За какво е отишъл там?
— За да пие. Може би, за да ме наблюдава. Може да ме е проследил дотам, канел се е да поговорим и после се е отказал. Не знам.
— Защо не ми каза преди?
— Не знам. Стори ми се, че призраците стават прекалено много.
— Страхуваш се, че ще може да не ти повярвам ли? Имай ми доверие, братле. Не се знаем от вчера, нали? Стреляни сме заедно.
Те решиха да си тръгнат от църквата един по един.
Хазарт стана пръв и се отдалечи. Излезе от другия край на пейката на централната пътека и рече:
— Също като едно време, а?
На Итън му беше ясно какво има предвид.
— Прикриваме задниците си един на друг.
За човек планина, какъвто беше, Хазарт вдигаше много малко шум, докато се придвижваше към изхода на църквата и излизаше навън.
Да имаш на кого да разчиташ да пази гърба ти, е голям плюс, но утехата и подкрепата, идващи дори от най-добрия ти приятел, не могат да се сравняват с онова, което една любяща съпруга може да представлява за съпруга си, или любящият съпруг — за съпругата си. В архитектурата на сърцето стаите на приятелството са надълбоко и са построени солидно, но най-топлото и сигурно убежище в сърцето на Итън беше онова, което той бе споделял с Хана и което тя сега обитаваше само като скъп призрак, един често навестяващ го незабравим спомен.
Той би могъл да й довери всичко — и за силуета в огледалото, и за второто си умиране, след като излезе от „Рози завинаги“ — и тя щеше да му повярва. Те щяха да се опитат заедно да намерят някакво обяснение.
През петте години, откакто си бе отишла, той никога не бе чувствал липсата й така остро, както в този момент. Седнал сам в тихата църква, идеално осъзнаващ монотонното барабанене на дъжда по покрива, застоялия мирис на тамян, рубинената светлина на молитвените свещи, но неспособен да долови и най-лекия шепот, лъх или просветване на Бога, Итън копнееше не за доказателство от твореца си, а за Хана, за музиката на гласа й и за красивата й усмивка.
Чувстваше се като бездомник, без огнище и котва. Апартаментът му в имението на Манхайм очакваше завръщането му, готов да го посрещне с много удобства, но за него това беше просто жилище, не скъпо на сърцето му място. Той бе изпитал магическото притегляне на дома само веднъж през този дълъг странен ден — на гроба на Хана, легнала до празното място, за което той имаше документ за собственост.
Глава 37
Капките дъжд отскачаха от редуващите се орнаменти от бронзови топки и пламъци, от излетите панели от арабески, от декоративните щрихи на фризовете, от грифоните и хералдичните гербове и се стичаха по портата на имението на Манхайм.
Итън спря до колоната за проверка, която бе висока метър и половина, квадратна и покрита с варовик. В нея бяха монтирани камера от системата за вътрешно наблюдение, домофон и клавиатура. Той отвори прозореца и набра шестцифрения си личен код.
Блестяща под светлината на фаровете, богато украсената масивна порта започна бавно да се отваря.
Всеки от персонала, работещ в имението, си имаше собствен код. В компютъра на охраната се пазеше архив на всички влизания.
Дистанционно управление, като тези, които отварят гаражни врати, или закодирани устройства за всяко превозно средство биха били по-удобни от набирането на кодове върху клавиатура, особено в такова лошо време като сега, ала тези уреди са достъпни за автомонтьорите в сервизите, помощниците, които паркират коли, и всички, които използват временно даден автомобил. Един нечестен да се намери сред тях и сигурността на имението можеше да пострада.
Ако Итън беше посетител без личен код за отваряне на портата, той щеше да позвъни на домофона и да се представи на пазача в стаята на охраната в задната част на имението. Ако очакваха посещението му или пък той беше в списъка на семейните приятели с постоянен достъп, пазачът щеше да отвори портата от пулта си.
Докато чакаше масивната бронзова бариера да се дръпне от пътя му, Итън се намираше под наблюдението на камерата в колоната за проверка. Когато влезеше, той щеше да бъде огледан от серия от камери, сложени по дърветата и насочени по такъв начин, че да открият дали някой не е легнал на пода на джипа, за да се промъкне незабелязано.
Всички видеокамери бяха снабдени с технология за нощно виждане, която превръщаше и най-слабия лунен лъч в ярко сияние. Сложна компютърна програма изчистваше сенките и изкривяванията, причинени от дъжда, и върху екраните на охраната образът бе кристален.