— Това е планът ти, значи — усмихна се Итън.
Фрик не отвърна на Итън с усмивка, а рече сухо и сериозно:
— Да, това е планът ми.
Момчето натисна копчето, за да извика асансьора. Бръмченето на механизма бе само отчасти заглушено от шахтата.
— Тук съм, защото се крия от работещите по украсата — съобщи Фрик. — Те продължават да слагат елхи и украса из цялата къща. Това е първата ти Коледа тук и не знаеш, че всички носят глупави червени шапки и всеки път, като те видят, крещят „Весела Коледа“, хилят се като малоумни и те черпят със захарни бастунчета. Те не се занимават просто с украсата, а превръщат цялата работа в представление, което навярно хората искат, инак биха останали без работа, но е толкова гадно, че на човек му се дощява да стане атеист.
— Хубава празнична традиция.
— По се търпи от платените коледари на Бъдни вечер. Те се обличат като герои от романите на Дикенс и ти говорят между песните за кралица Виктория и чичо Скрудж и дали на коледната трапеза ще има гъска и пудинг и те наричат „милорд“ и „млади господарю“, и не можеш да не присъстваш, защото Татко приз… защото баща ми го смята за голяма работа. След половин час ти се струва, че ще ти се пръсне тумбакът или ще ослепееш, а трябва да издържиш още половин час. Но после става по-добре, защото след коледарите се появява фокусник, който прави един номер с джуджета, облечени като елфи, и пада страхотен смях.
Елфрик се опитваше да скрие някаква силна и неотложна тревога, която неволно се изливаше в порой от думи подобно на отприщен бент. Той не беше мълчалив по природа, но не беше и бърборко.
Асансьорът пристигна и вратата се отвори.
Итън влезе след момчето в облицованата с дърво кабина.
След като натисна бутона за партера, Фрик попита:
— Как мислиш, перверзните типове, които се обаждат по телефона, опасни ли са, или само си приказват?
— Перверзни типове по телефона?
До този момент момчето го бе гледало в очите. Сега погледът му бе вторачен в таблото с бутоните, на което се виждаше до кой етаж е стигнал асансьорът, и не се обърна пито за миг към Итън.
— Типове, които ти звънят и после пъхтят. Това стига ли им да си направят кефа, или понякога идват при теб, за да те опипват?
— Някой обаждал ли ти се е, Фрик?
— Да. Някакъв чудак. — Фрик започна да изпуска тежки и неравномерни въздишки, сякаш Итън би могъл да разпознае перверзния тип по неповторимите особености на ритъма на дишането му.
— Кога започна това?
— Днес. Първо, когато бях в стаята с влаковете. После се обади отново, когато вечерях във винарската изба.
— На личния ти номер ли се обади?
— Да.
Върху таблото светна бутона на горния гараж. Асансьорът се изкачваше бавно.
— Какво ти каза този тип?
Фрик се поколеба, пристъпвайки нервно от крак на крак върху инкрустирания мраморен под.
— Само пъхтеше. И издаваше някакви… почти животински звуци.
— И нищо друго?
— Нищо. Животински звуци, ама не знам всъщност за какво бяха, защото не звучаха като на човек, който има талант да имитира.
— Сигурен ли си, че не каза нищо? Нито дори името ти?
С поглед, все тъй забит в таблото, Фрик отвърна:
— Нищо, освен тъпото пъхтене. Аз му позвъних обратно, като набрах звездичка шейсет и девет. Мислех си, че може още да живее с майка си и ако тя вдигне телефона, мога да й разкажа какво прави лудият й син, но вместо това чух пъхтенето му.
Пристигнаха на партера на къщата. Вратата се отвори.
Итън излезе в коридора, но Фрик остана в асансьора.
Итън подпря вратата с ръка и каза:
— Не е трябвало да му връщаш обаждането, Фрик. Когато някой се опитва да те тормози, той изпитва удоволствие, като разбере, че му се хващаш. Най-добре е да му затвориш в момента, в който разбереш кой е, и ако телефонът позвъни отново веднага след това, да не отговаряш.
Фрик погледна към часовника си, мръдна стрелките му, за да бъде зает с нещо, докато казваше:
— Мислех, че ще можеш да разбереш кой е.
— Ще се опитам. Само че, Фрик…
Момчето продължаваше да бърника часовника си.
— Да?
— Много е важно да ми разкажеш всичко.
— Разбира се.
— Всичко ли ми каза?
Фрик притисна часовника към ухото си, сякаш за да чуе цъкането му.