Вдигна умишлено чантата над главата си.
„Виждаш ли я?“
Побягна на зиг-заг към гората.
„Ела да си го вземеш, копеле!“
Фиске ококори шокирано очи.
Кучият син го дразнеше. И го правеше с кожената чанта, в която сигурно беше черепът.
Наблюдаваше как Куин тича из неравния терен. Той знаеше какво прави и трябваше да му се признае, че го правеше добре. Нямаше да е лесна мишена.
Внезапно го изпълниха удоволствие и нетърпение. Онази кучка Чадборн беше казала да й вземе черепа. Той бил най-важното. Не беше предполагал, че най-важното ще му предложи толкова интересно предизвикателство.
Тръгна по диагонал, за да пресече пътя на Куин.
— Маргарет, ти отиваш във вана с Пилтън — обяви Логан, когато слезе по стълбите. — Ние взимаме Сандра с нас.
— В Сейнибел ли се връщам? — попита Маргарет. — Кога ще се свържеш с мен?
— Когато бъде безопасно — отвърна Джон. — Ще оставя Куин да уреди срещата с репортера от…
— Къде е Джо? — попита Ив и се закова на най-горното стъпало.
— Трябва да е някъде тук.
Логан огледа припряно района.
Ив се вторачи в колата.
Нямаше и следа от Джо.
Сърцето й затупка така силно, че й причини болка.
— Фиске?
— Съмнявам се, че Фиске би могъл да го изненада — заяви Логан. — Куин не е вчерашен.
— Той изненада Гари.
— Куин не е Гари. Не е жертва. По-вероятно е да… — Приближи бързо до колата. — Кучи син!
— Какво?
— Чантата. Куин е взел чантата.
— Защо? — О, Боже, какъв глупав въпрос. Знаеше защо. Джо искаше този кошмар да свърши и, както обикновено, бе поел инициативата в свои ръце. — Той мисли, че Фиске е някъде наоколо.
— А аз съм готов да се обзаложа в непогрешимостта на инстинктите му — заяви Джон. И се обърна към Пилтън. — Ти стой тук. Тръгвам след него. Ако не се върна след… Къде отиваш, Ив?
Тя вече тичаше към гората.
— Няма да позволя Фиске да му стори нещо. Няма да го позволя.
Логан изруга и хукна след нея.
— Какво, по дяволите, смяташ да правиш? Да не се мислиш за командос?
— Джо е там заради мен — провикна се разпалено младата жена. — Нима предполагаш, че ще го оставя сам?
— И как възнамеряваш…
Тя вече не му обръщаше внимание. Щом влезе в гората, спря. Дишаше тежко. „Не го викай, това ще предупреди Фиске.“ Как тогава щеше да открие Джо първа?
„Не мисли. Върви предпазливо. Вглеждай се в сенките наоколо.“
Логан се озова до нея.
— За Бога, връщай се! Аз ще го намеря.
— Мълчи. Ослушвам се. Той трябва да е…
В ръката на Джон се появи пистолет.
Той проследи погледа й.
— За твоя радост имам оръжие.
Този факт наистина я зарадва. Ако оръжието можеше да спаси Джо, щеше да го използва лично. Гари бе умрял, защото беше безпомощен.
Джо не трябваше да умира.
Листата на храсталака трепнаха леко и Джо се притаи зад едно дърво.
— Тук ли си? Ела да ме хванеш, Фиске.
Храсталакът се размърда отново.
— Искаш ли черепа? Той е при мен. — Куин продължи да навлиза още по-надълбоко в гората. Боже, всичко пак се бе върнало. Преследвай, открий, убий. Единствената разлика беше светлината. Повечето операции се провеждаха нощем. — Вземи го.
Фиске беше наблизо. Джо усещаше съвсем слаба миризма на чесън и на паста за зъби.
Откъде обаче идваше тя? „Мръдни вдясно и леко назад. Съвсем малко. Прекалено се приближи. Движи се по-бързо.“
Разстояние.
Мълчание.
Приплъзване.
Миризмата отслабна. Разполагаше с малко време.
„Хайде, Фиске! Ела ми на гости.“
„Къде, по дяволите, отиде това копеле?“ — помисли раздразнено Фиске. Струваше му се, че преследва призрак.
Спря зад някакви храсти и се ослуша.
Никакъв звук.
По дяволите, Куин не бе шумолил вече от десет минути.
— Насам!
Фиске погледна рязко вляво.
Кожената чанта с черепа беше сложена под един дъб. На не повече от петнайсет метра.
Капан.
Куин за идиот ли го мислеше? В мига, в който се покажеше, щеше да го надупчи.
Но къде изобщо беше Куин? Фиске се огледа внимателно. Стори му се, че чува гласа му някъде край чантата, но не беше сигурен.
Едва уловимо движение.
Храстът вляво!
„Почакай, за да се увериш. Приближи се.“
Ако стреляше, щеше да издаде къде се намира.
Листата потрепнаха.
За миг пред очите му се мярна светлосин дънков плат.
И след това всичко изчезна.
Но храстите се движеха.
Куин се приближаваше.
Фиске направи още една крачка към чантата. Вдигна пистолета си в очакване следващото прошумоляване да дойде отляво.
Обаче чу нещо отдясно.
После отново отляво.
Завъртя се рязко и насочи оръжието си натам.
Логан. И Дънкан.
Показалецът върху спусъка се напрегна.