Ив разпозна адреса.
— При Рон?
— Без никакво съмнение. Желая да го направя още от самото начало.
— Наистина ли смяташ, че ще те приеме и ще те скрие?
— Ще разбера. Може и да се явя като свидетелка на прострелването на Джо. Ще поискам закрила от държавата и с тази цел ще вляза за известно време в затвора. Каквото и да направя, решението ще си бъде мое. — Погледна отново към Джон. — Карай или слизам от колата.
Логан се поколеба, след което натисна педала на газта.
— Това може да се окаже грешка, Сандра.
— Няма да е първата. Боже мой, допускала съм толкова грешки през живота си. — Обърна се към дъщеря си: — Няма да мога да отида в болницата, но ще се обаждам там по няколко пъти дневно и ще те уведомявам за състоянието на Джо.
— Мамо, не рискувай. Никога няма да си простя, ако с теб се случи нещо.
— Да не си посмяла да говориш така. Ти си ми дъщеря, а не майка. Никаква вина, дяволите да го вземат! Аз не съм Бони!
Ив се ококори.
— Не ме гледай така. — Сандра се приведе напред и я стисна за рамото. — Просто ме пусни да вървя, Ив. Пусни и нея да си върви.
— Сега не говорим за Бони.
— Тя е тук всеки миг. Тя е зад всяка твоя дума и жест.
— Не е вярно.
Сандра поклати глава.
— Не е нужно да я забравиш, а да я пуснеш да си върви, скъпа. Просто позволи в живота ти да влезе малко светлина. Боже, колко е тъмно там, където си.
— Аз съм… добре. Всичко ще бъде наред, само веднъж да приключи този ужас.
— Дали?
— Мамо, не мога да понеса и това сега.
— Знам колко те боли. Но не се опитвай да управляваш живота ми, Ив. На мен самата ми бе нужно доста време, докато се науча как да се справям с него.
— Пред нас е Пиемонт — обади се Логан.
— Армс е зад ъгъла.
— Ами ако Рон не си е у дома? — попита Ив.
— Имам ключ. — Майка й се усмихна. — В мен е още след третата ни среща. А фактът, че не съм ти казала, говори поне малко за това, че ме смущаваш.
— Никога не съм се опитвала да…
— Знам. — Джон беше спрял пред жилищния блок; Сандра излезе от колата и взе куфара си. — Ще се обаждам в болницата на всеки три часа. Ако не ти позвъня, значи в състоянието му няма промяна.
— Бъди внимателна. Неприятно ми е, че рискуваш.
— А аз изпитвам облекчение, че най-сетне правя нещо самостоятелно. Чувствах се като пионка, движена напред-назад от теб, от Логан и дори от онзи Фиске. Време е да поема нещата в свои ръце.
Изумена, Ив проследи с поглед майка си, докато се скри във входа.
— Феникс, възкръсващ от пепелта? — обади се Логан.
— Тя греши. Уплашена съм до смърт.
— Възможно е Рон да се прояви като добър човек и да направи всичко, за да я защити.
— От Лайза Чадборн? От Тимуик?
— Е, Фиске излезе от играта. Нашата първа дама ще трябва да наеме друг убиец и това ще изисква известно време. Особено ако не разбере веднага, че Куин му е светил маслото. Майка ти направи своя избор, Ив. Не можеш да я защитиш, ако тя самата не го иска.
— Тя не разбира. Гари и Джо… Не разбира какво може да се случи.
— Мисля, че много добре разбира. Не е глупава.
— Не съм казвала такова нещо.
— Защо тогава се отнасяш с нея като с глупачка?
— Просто искам да я предпазя. Страхувам се да не я изгубя.
— Както изгуби Бони?
— Млъкни, Логан!
— Добре. Сандра вече каза всичко, което има да се казва. На твое място обаче аз бих се позамислил над думите й. Тя е умна жена. Нямах представа колко е умна.
— Къде отиваме?
— Да се срещнем с Маргарет; ще й кажа да напусне града. Предполагам, че не бих могъл да те убедя да тръгнеш с нея?
Внезапно страхът й бе изместен от гняв.
— Ами ти? А корабът до Тимбукту? Защо не забравиш за Гил? — Думите се блъскаха една след друга и избухваха с ярост, която нарастваше все повече и повече. — Защо не забравиш за Бен Чадборн? Просто избягай и кажи: „Майната му на света.“
Той изсвири беззвучно с уста.
— Не е нужно да ме засипваш с толкова обвинения. Това бе само едно предложение. Не мислех, че ще…
— Неудачно. Няма да изоставя нито Джо, нито мама. Писна ми да бягам, да се крия и да се страхувам. Писна ми да гледам как хората, които обичам, умират. Писна ми да се чувствам безсилна. Преди доста време се заклех пред себе си никога повече да не позволявам да бъда жертва, а ето че сега се случи точно това. — Гласът й потрепваше от напрежение. — Няма да понасям повече. Чуваш ли ме? Никога няма да й позволя да…
— Чувам те. Само дето не мога да проумея как ще я спрем.
Същото си мислеше и Ив. Тогава си спомни последните думи на майка си, думите, задействали една дълбоко скрита в душата й струна и предизвикали гнева й.
„Време е да поема нещата в свои ръце.“
Лайза Чадборн беше тази, която контролираше положението и която атакуваше. Тя беше убила Гари. Пак заради нея животът на Джо все още висеше на косъм.