— Искам да бъдеш свалена от власт. — Младата жена затвори очи и произнесе думите, които не бе и предполагала, че ще изрече някога: — Искам те мъртва.
— Страхувам се, че тези неща не са в твои ръце.
— Това е най-голямото ми желание.
— Не е вярно. — Лайза направи кратка пауза. — Тъй като предположих, че Фиске може да се провали, стоях и обмислях какво бих могла да ти предложа. И се сетих. Толкова е просто. Знам какво искаш по-силно дори от падането ми от власт.
— Няма такова нещо.
— О, напротив, Ив, има.
Ив все още се взираше в телефона си, когато Логан се върна.
Той спря няколко крачки пред нея, погледна я и присви очи.
— Майка ти ли беше? Как е Куин?
Тя поклати глава.
— Лайза Чадборн.
Джон настръхна.
— И?
— Иска черепа.
— Това не е нещо ново. То ли те шокира така?
— Да. — Прибра телефона в чантата си.
— Заплаши ли те с нещо?
— Заплаши Джо и майка ми.
— Много мило от нейна страна.
— Аз обаче не съм сигурна, че би могла да гарантира сигурността им, дори да се съглася с предложението й. Каза, че Тимуик бил изпаднал в паника и самата тя изгубила контрол над него, затова убил Мейрън.
— Може и никога да не е изгубвала контрол и да е дала лично заповедта.
— Възможно е. Не знам. Не мога да мисля точно сега.
Внезапно една от току-що изречените фрази се върна рязко в съзнанието му.
„Дори да се съглася с предложението.“
— Боже мой, какво ти предложи тя?
Ив не отговори.
Логан се отпусна на колене до нея.
— Кажи ми!
Поклати глава.
— Може би по-късно.
— Може би?
Ив смени темата.
— Искам да се обадиш в болницата.
— За да проверя как е Куин? Майка ти каза, че…
— Не, искам да се обадиш в стаята на сестрите. Искам да им кажеш, че възнамеряваш да убиеш Джо.
— Какво?!
— Искам да бъдеш гаден, сквернословен и категоричен. Искам да им обясниш, че ще се престориш на член от болничния персонал, ще се промъкнеш в стаята му и ще спреш животоподдържащата апаратура. Или ще му биеш инжекция, от която никога повече няма да се събуди. Искам да ги убедиш, че си побъркан и говориш напълно сериозно.
Логан кимна замислено.
— Те ще докладват за анонимното обаждане на навъртащите се наоколо ченгета и така ще бъдат непрекъснато нащрек.
— Бих се обадила аз, но обикновено смятат мъжете за по-опасни.
— Подобни умозаключения могат да бъдат много погрешни. Ще се обадя веднага. — Намръщи се. — Какво правиш?
Тя бе коленичила и се пресягаше към поставената на земята чанта с Бен.
— Просто искам да я държа.
— Защо?
— Няма да избягам с нея. Просто искам да е в ръцете ми.
Тези думи не му харесаха, така както не му харесваше и начинът, по който се държеше Ив.
— Може би ще бъде по-добре да се махаме оттук. Трябва да намерим къде да преспим.
— О’кей, по-късно ще се върнем в Гейнсвил. — Отмести погледа си от лицето му и го насочи отново към чантата в скута си. — Обади се!
Сандра й звънна в единайсет същата нощ.
— Жизненоважните функции на Джо са се стабилизирали. Положението му е все още критично, но определено има подобрение.
Ив изпита огромно облекчение.
— Кога ще знаят със сигурност?
— Нямам представа. Утре сутрин, може би. Как си?
— Добре.
— Не звучиш добре.
— Добре съм, мамо. Ти с Рон ли си?
— Да, той е до мен. Каза, че няма да се отделя от мен, докато цялата тази история не приключи. Смята, че трябва да дойдеш и да говориш с полицията. Аз съм на същото мнение. Трябва да сложиш край.
Изглеждаше толкова лесно, помисли си уморено младата жена. Да остави всичко в ръцете на полицията.
— Обади ми се пак, когато научиш нещо повече за Джо. Пази се, мамо.
— Куин по-добре ли е? — попита Логан.
Тя кимна.
— Но не е вън от опасност. — Отвори вратата на колата. — Слизам да се разходя край езерото. Не идвай с мен.
— С други думи компанията ми не е желана. — Погледна към чантата в ръцете й. — Но очевидно това не се отнася за нашия приятел-скелета. Цяла вечер не си го пуснала за момент. Ще ми кажеш ли защо го мъкнеш навсякъде със себе си?
И тя самата не беше сигурна каква бе причината. Може би се надяваше той да й посочи отговора. Господи, как само се нуждаеше от отговор.
— Просто искам да бъде с мен.
— Доста странно.
— Не си ли чувал? Аз не съм с всичкия си.
— Глупости. Ти си една от най-нормалните личности, които съм срещал.
— Виж обаче в каква компания се движа — заяви Ив и заслиза по осветения от луната склон.
Усещаше гладката кожа на чантата в дланта си.
„Помогни ми, Бен. Изгубих се и някой трябва да ме намери.“
Ив седеше под дървото вече повече от два часа.