Ив седна в леглото и погледна към перваза на прозореца. При всяко свое посещение Бони се настаняваше там и кръстосваше обутите си в дънки крака.
— Няма да издържиш. Повярвай ми.
— Тъй като ти си само сън, моят сън, не е възможно да знаеш повече от мен.
Момичето въздъхна.
— Аз не съм твой сън. Аз съм призрак, мамо. Какво трябва да сторя, за да те убедя?
— Можеш да ми кажеш къде се намираш?
— Не знам къде ме е погребал. По това време вече бях отлетяла.
— Удобно извинение.
— Манди също не знае. Но те харесва.
— Ако действително е там с теб, как е истинското й име?
— Имената нямат значение за нас, мамо.
— Но за мен имат.
Бони се усмихна.
— Вероятно защото ти е необходимо да дадеш име на любовта. Не е нужно.
— Много дълбоки разсъждения за едно седемгодишно момиченце.
— О, за Бога, вече изминаха десет години. Кой е казал, че призраците не растат?
— Изглеждаш както тогава…
— Защото съм това, което ти желаеш да видиш. — Облегна се назад. — Работиш прекалено много, мамо. Тревожа се за теб. Може би това с Логан ще ти се отрази добре.
— Няма да се съглася.
Момичето се усмихна отново.
— Няма — повтори Ив.
— Както и да е. — Детето се взря през прозореца. — Тази нощ си мислеше за мен и за орловите нокти. Приятно ми е, когато спомените ти се отразяват добре.
— Казвала си ми го и преди.
— Значи го повтарям. В началото страдаше много. Не можех да се приближа до теб…
— Ти и сега си далеч. Само сън…
— Така ли? — Бони погледна отново към майка си и лицето й се озари от изпълнена с обич усмивка. — В такъв случай нали няма да имаш нищо против, ако сънят ти продължи малко по-дълго? Понякога много ми домъчнява за теб, мамо.
Бони. Любов. Тук.
О, Господи, тук!
Нямаше значение, че е само сън.
— Да, остани — прошепна дрезгаво младата жена. — Моля те, остани, мъничката ми!
Слънцето вече нахлуваше през прозореца, когато Ив отвори очи. Погледна към часовника и седна стреснато в леглото. Беше почти осем и половина, а тя ставаше винаги в седем. Изненада се, че майка й не бе дошла да я събуди.
Спусна крака на пода и тръгна към банята, отпочинала и изпълнена с оптимизъм както обикновено, след като бе сънувала Бони. Тези сънища щяха да бъдат причина за доста размишления и умозаключения на някой психиатър, но тя не даваше и пет пари за това. Беше започнала да сънува дъщеря си три години след смъртта й. Сънищата я навестяваха често, но никога не знаеше предварително кога ще й се явят или какво ги предизвиква. Във всеки случай ефектът беше неизменно положителен. Събуждаше се спокойна и работоспособна, уверена, че може да покори целия свят.
В това число и Джон Логан.
Нахлузи джинсите и широката бяла риза, работната й униформа, и се спусна към кухнята.
— Мамо, успах се! Защо не…
В кухнята нямаше никой. Не се носеше миризма на бекон. Стаята изглеждаше абсолютно същата, каквато я остави, преди да си легне.
Погледна през прозореца и изпита огромно облекчение. Колата на майка й бе паркирана на обичайното място.
„Вероятно се е прибрала много късно и също се е успала. Все пак днес е събота.“
Трябваше да внимава да не спомене пред нея, че се е притеснила. Сандра вече бе забелязала прекалената й покровителственост и имаше пълното право да бъде недоволна.
Наля си чаша портокалов сок от хладилника, взе окачения на стената портативен телефон и набра номера на Джо в полицията.
— Даян каза, че не си й се обаждала — започна той. — Трябваше да телефонираш на нея, не на мен.
— Днес следобед. Обещавам! — Настани се пред кухненската маса. — Кажи ми нещо за Джон Логан.
Последва кратко мълчание.
— Свърза ли се вече с теб?
— Снощи.
— По работа?
— Да.
— По-точно?
— Не знам. Не желае да ми обяснява много-много.
— Вероятно мислиш върху предложението му, щом ми се обаждаш. Какво използва като примамка?
— Фонд „Адам“.
— Боже, той наистина знае как да те подхване!
— Умен е. Искам да знам обаче колко умен. — Отпи от портокаловия сок. — И колко почтен.
— Е, не е като онзи наркотрафикант от Маями.
— Не звучи особено успокояващо. Извършвал ли е някога нещо престъпно?
— Поне на мен не ми е известно. Не и в Америка.
— Не е ли американски гражданин?
— Американски гражданин е, но докато изграждаше компанията си, прекара няколко години в Сингапур и Япония. Там подобряваше качеството на своите продукти и изучаваше пазарната стратегия.
— Изглежда е имало ефект. Шегувал ли се е, като ми каза, че вероятно е оставил някой-друг труп след себе си?
— Да. Не знаем обаче кой знае колко за годините, които е прекарал в чужбина. Хората, с които е контактувал, са дяволски трудни и упорити и на всичкото отгоре го уважават. Това говори ли ти нещо?