Той казваше истината. А й се искаше да не беше така. Кипеше от гняв и се чувстваше безпомощна, затова имаше нужда да обвинява някого.
— А и ми се струва — добави тихо той, — че накрая и за теб единствено това имаше значение.
— Да. — Ив се върна до прозореца. — Но не би трябвало да бъде така. Ние я разобличихме, а ето че сега се давим заедно с нея.
— Няма да те оставя да се удавиш. — Внезапно Логан се озова зад нея и постави длани върху раменете й. — Стига да ми позволиш да ти помогна, Ив.
— Можеш ли да ми върнеш предишния живот?
— Точно това възнамерявам да направя. Но може би ще отнеме известно време. — Започна да масажира стегнатите мускули на раменете й. Наведе се и й прошепна: — Прекалено си напрегната. Мисля, че се нуждаеш от ваканция.
— Нуждая се от работата си.
— Може би ще успеем да съчетаем и двете. Имам къща на един остров южно от Таити. Напълно изолирана и безупречно подсигурена във всяко отношение. Отивам там, когато пожелая да се усамотя.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че и ти, и аз имаме нужда да избягаме от тази лудница. Само един изключително предприемчив репортер би ни последвал толкова далеч. Погледни се само. Преживя истински ад и за това съм виновен най-вече аз. Позволи ми да опитам да се реабилитирам. Трябва да си починеш и да се успокоиш. На острова е адски скучно. Няма какво друго да правиш, освен да се разхождаш по брега, да четеш и да слушаш музика.
Подобна перспектива изобщо не й се струваше скучна. По-скоро приличаше на спасение. Обърна се бавно към него и го погледна.
— Ще мога ли да работя?
Логан направи физиономия.
— Трябваше да се досетя, че ще се стигне до това. Ще кажа да ти оборудват лаборатория. Този път Маргарет ще направи всичко както трябва.
— Ще ни пуснат ли?
— Съдебните власти? Предполагам, няма да има проблеми, стига да знаят къде се намираме и че нямаме намерение да изчезнем завинаги.
— Кога можем да тръгнем?
— Най-вероятно в началото на идната седмица.
— Ще мога ли да остана там, докато не съм нужна тук?
— Ще можеш да останеш колкото пожелаеш.
Ив погледна през стъклото към тълпата репортери. Знаеше, че никога няма да се наситят. Някои от тях вероятно бяха мили хора, но помнеше как след изчезването на Бони един репортер бе казал умишлено нещо особено болезнено, за да видят мъката в изражението й. Не можеше да преживее отново подобно нещо.
— Ще дойдеш ли? — попита Джон.
Кимна замислено.
— И няма да имаш нищо против, ако аз също бъда там? Ти не си единствената, която има нужда да избяга и да се скрие. Това е голяма плантаторска къща и обещавам, че няма да ти се пречкам.
— Нямам нищо против. — Спокойствие. Слънце. Работа. И далеч от тази глъчка. — Започна ли да работя, най-вероятно няма да усещам, че си наоколо.
— О, мисля, че ще усещаш. От време на време все пак ще трябва да изплуваш на повърхността — и тръгна към вратата, — просто няма начин да не се натъкваме един на ДРУГ.
— Десет минути. — Главната сестра се намръщи и се взря над главата на Ив към тълпата от репортери, задържани с мъка от болничната охрана. — Не мога да допусна подобен хаос. И без това с големи усилия опазихме досега мистър Куин от медиите. Все пак той е болен.
— Аз няма да му навредя с нищо. Искам само да го видя.
— Аз ще задържа репортерите — обади се Логан. — Остани при него колкото искаш.
— Благодаря ти, Логан.
— Не смяташ ли, че след като ще ходим само двамата на самотен остров, би могла да ме наричаш Джон?
— Не самотен, а тропически остров. И не смятам, че тепърва ще свиквам да те наричам по друг начин.
— Десет минути — повтори старшата сестра. — Стая 402.
Джо седеше в леглото и Ив спря на вратата, за да го погледа.
— Не очаквах… Изглеждаш… Чудесно. Вече сядаш?
Той се намръщи.
— Щеше да знаеш, ако си бе направила труда да ми се обадиш.
— Обаждах се. Всеки ден. Но не ми позволяваха да говоря с теб.
По лицето му пробягна някакво трудно определимо изражение.
— Обаждала си се?
— Разбира се. Да не мислиш, че ще те лъжа?
— Не. — Усмихна се. — В такъв случай предполагам, че трябва да ти позволя да влезеш и да ме прегърнеш. Внимателно, разбира се. Едва вчера ми разрешиха да сядам. Тук сестрите са много строги.
— Забелязах. Отпуснаха ми само десет минути. — Приближи се до леглото и го прегърна. — Но това е достатъчно, след като си толкова начумерен. — Сбърчи нос. — И вониш на антисептици.
— Все се оплакваш. Пролях си кръвта за теб, но кой ти цени?
— Постъпи глупаво и нямаше да ти простя никога, ако беше умрял, Джо.
— Знам. Точно затова и не умрях.