Младата жена го хвана за ръката. Беше силна, топла и… беше на Джо. „Благодаря ти, Господи!“
— Изпратих на мама копие от лентата и й казах да ти го пусне. Надявам се, че е успяла да се промъкне през кордона от сестри. Логан трябваше да обещае Луната на Министерството на правосъдието, за да му разрешат да направи презапис.
— Промъкна се. Ти като че ли си единствената, на която й е било невъзможно да се добере до мен. — Сплете пръсти с нейните. — Едва не получих инфаркт, докато слушах. Защо те пусна Логан, дяволите да го вземат?
— Не можа да ме спре.
Куин стисна устни.
— Аз щях да те спра.
— Дрън-дрън.
— Защо си се хвърлила с главата напред? Не можеше ли да почакаш?
— Тя уби Гари. Страхувах се, че може да убие и теб.
— Значи виновният съм аз.
— Изобщо не се съмнявай. И престани да ми се караш. Не можех да те чакам да се надигнеш от мъртвите, за да ми помогнеш. Трябваше да се справя сама.
— С помощта на Логан. — Намръщи се. — Но недостатъчна, дяволите да го вземат.
— Логан помогна много. Негов беше сценарият да изкараме от равновесие Тимуик. Накара твоя приятел от вестника да се свърже с него и да му покаже списъка, а после да му уреди и среща с Логан. Даваш ли си сметка колко опасно беше това? Ами ако Тимуик не беше толкова отчаян и уплашен, колкото се надявахме?
— Не са ли го намерили още?
— Не. Като че ли е потънал вдън земя.
— Никой не може да изчезне безследно. — Джо набърчи замислено чело. — Трябва да го хванат. В противен случай може да започне да ви досажда…
— Не ти, Джо.
— Казвал ли съм, че възнамерявам да го преследвам? Та аз съм само един тежко ранен човек. А и защо се тревожиш? Тимуик вече не представлява заплаха.
— Опитай да хванеш плъх и ще бъдеш ухапан.
— Защо тогава уреди онази среща с Лайза Чадборн? Довела си я до крайност. Никой не би се наел да предрече каква би могла да бъде реакцията й. Трябвало е да си пазиш гърба.
— Нямаше да бъде логично Логан да присъства.
— Майната й на логиката.
— Лайза Чадборн беше сигурна, че Логан никога не би се съгласил на предложението й. За да прозвучи убедително, трябваше да се престоря, че съм взела черепа и съм избягала с него.
Куин помълча известно време.
— И прозвуча ли убедително? Доколко близо беше до сработването с нея?
— Знаеш отговора.
— Кажи ми. Колко близо?
— Близо.
— Защо не стана?
Младата жена сви рамене.
— Може би просто й нямах доверие. Може би се съмнявах, че е способна да го направи. А може би бях прекалено ядосана от това, което стори на теб и Гари.
— А може би е било първата стъпка.
— Какво?
— Нищо. — Джо я стисна за ръката. — Няма да говорим повече за това, докато не се изправя на крака и не стана достатъчно силен да те контролирам. Логан се справя много лошо.
— Достатъчно е умен, за да се опитва да го прави. — Ив замълча. — И всъщност се държи изключително мило. Ще ме заведе на някакъв остров, негова собственост, в южната част на Тихия океан, докато премине медийната лудост.
— О?
Тонът му не й хареса.
— Идеята е добра. Там ще мога да работя. Идеята наистина е добра, Джо.
Той не отговори.
— Джо?
— Мисля, че имаш право. Нужна ти е почивка. Мисля, че трябва да отидеш с него.
— Така ли мислиш?
Куин се засмя.
— Не ме гледай така изумено. Просто се съгласявам с теб.
— Добре — отвърна неуверено тя.
— Логан тук ли е?
Ив кимна.
— Тръгваме за Таити веднага след като си взема довиждане с мама.
— Ще му кажеш ли да дойде да ме види за минутка?
— Защо?
— За да му кажа да се грижи добре за теб, в противен случай ще го хвърля в кратера на някой вулкан. Има ли вулкани на Таити?
Ив се засмя с облекчение.
— Неговият остров е на юг от Таити.
— Както и да е. — Стисна я отново за ръката. — А сега млъкни. Предполагам, че ми остават само пет минути. Искам да те погледам, не да слушам словоизлиянията ти за Таити.
— Не са словоизлияния!
Но тя също нямаше желание да говори. Предпочиташе просто да стои тук и да усеща умиротворението и удовлетворението от присъствието на Джо. В един свят, където всичко се бе преобърнало с главата надолу, само той не се бе променил.
Добре беше да знае, че след като се върне, всичко ще си бъде постарому.
— Искал си да ме видиш? — попита предпазливо Логан.
Куин посочи стола край леглото си.
— Седни.
— Защо се чувствам така, сякаш са ме извикали в кабинета на директора на училището?
— Вина?
Джон поклати глава.
— Не си играй игрички с мен, Куин. Няма да се хвана на тази въдица.
— Обвини ме, че мамя Ив, а ти самият правиш същото. Тя мисли, че си бил мил с нея.