Съпругата му не проговори известно време.
— Все още е възможно да излезе нещо. — Облиза устни.
— Само трябва да… Може би се поддадох на гнева и казах някои неща, които не мисля. Просто трябва да поговорим и да стигнем до някакъв справедлив компромис.
Тя обаче искаше единствения компромис, който той не можеше да направи. Достатъчно я беше разочаровал и наранил. Нямаше да продължи да го прави.
— Затвори вратата и ела да седнеш — рече тихо Джо. — Права си, трябва да поговорим.
— Добре ли си? — Логан застана до Ив, която гледаше през прозореца на самолета. — Вкопчила си се в страничните облегалки на стола така, сякаш се страхуваш да не тръгне нанякъде без теб.
Тя се осъзна и поотпусна ръце.
— Добре съм. Просто ми се струва странно, че отивам толкова далеч. Никога досега не съм напускала страната.
— Наистина ли? — Логан седна до нея. — Не знаех. Но всъщност какво ли знам за теб? Предстои ни дълъг полет. Защо не поговорим?
— Да не би да искаш за споделя с теб момичешките си мечти, Логан?
— Защо не?
— Защото винаги съм мислела, че ги има само в глупавите приказки, които се измислят по „Медисън Авеню“.
— А някакви по-късни мечти?
— Как не!
— Боже, наистина си много трудна. — Премести поглед към металната кутия в краката й.
— Манди.
— Добре че пътуваме с частен полет. Щеше да изплашиш охраната на летището, ако това тук беше минало през рентгена. — Страхувам се, че бях забравил за нея. Но ти, разбира се, не си.
— Не, не съм.
— Звучи едновременно обнадеждаващо и плашещо. Надявам се, че не възнамеряваш да работиш върху нея по време на полета?
Младата жена поклати глава.
— Опасно е. Има турбулентност.
— Ох, олекна ми. Вече виждах как костите летят като шрапнели. Радвам се, че си решила да изчакаш, докато стигнем. О’кей, след като няма да работиш и не искаш да споделиш с мен душевните си тайни, какво ще кажеш да поиграем на карти?
Джон й се усмихваше и се стараеше да й помогне да се отпусне. Малко от усещането й за самота я напусна и тя усети как по тялото й се разлива топлина. Той имаше право. Полетът щеше да бъде дълъг. Времето, което щяха да прекарат заедно, преди да се върне в истинския свят, щеше да бъде също дълго. Затова трябваше да улесни нещата за него така, както той се опитваше да ги улесни за нея.
— Може би ще се съглася.
— Първи пробив в бронята — прошепна Джон. — Ако имам късмет, докато стигнем до Таити, може даже да ми се усмихнеш.
— Само ако си голям късметлия, Логан.
И му се усмихна.
Епилог
— Това крайбрежие не е като край Пенсакола — рече Бони. — Тук водата ми харесва повече. Виж какви малки вълнички.
Ив завъртя глава; дъщеря й строеше пясъчен замък на няколко метра от нея.
— Мина доста време. Мислех, че може би никога повече няма да те сънувам.
— Реших известно време да стоя настрани, за да мога да поизбледнея малко в съзнанието ти. — Бони заби показалец в едната стена на замъка и започна да прави прозорец. — Най-малкото, което можех да направя, при положение че Джо полага такива усилия.
— Джо ли?
— И Логан. И двамата ти желаят най-доброто. — Направи още един прозорец. — Тук си прекарваш добре, нали? Много по-спокойна си сега.
Младата жена впери поглед в светлините, които трептяха по синята водна повърхност.
— Обичам слънцето.
— А Логан наистина е много мил с теб.
— Да, не мога да го отрека.
Това бе огромно подценяване на всичко, което той правеше. Бе се опитвала да го държи на разстояние, но Джон не се предаваше. Приближаваше се все повече и повече, както емоционално, така и физически, докато се бе превърнал в неотделима част от живота й. Развитието на нещата я изпълваше едновременно с удовлетворение и безпокойство.
— Тревожиш се. А не е нужно. Всичко се променя с времето. Понякога нещата започват по един начин, а завършват съвсем различно.
— Не ставай смешна. Не се тревожа.
— Защо тогава не можеш да си намериш място?
— Чувствам се така, сякаш маркирам времето. — Направи физиономия. — А идния месец трябва да се връщам и да свидетелствам в съда срещу Лайза Чадборн. Страхувам се от този момент. Детуил също ще свидетелства срещу нея, но продължава да се бори.
— Не мисля, че ще се наложи да свидетелстваш.
— Разбира се, че ще се наложи.
Бони поклати глава.
— Тя е решила вече, че е време да се откаже. Направила е всичко, което може, за Бен. Няма да се съгласи обаче то да излезе наяве в съда.