— Признания ли ще направи?
Момичето поклати глава.
— Но въпреки това всичко ще свърши.
„Ще разбера, когато дойде моментът да отстъпя и да напусна битката… Така, както направи Бен“.
— Не мисли за това — обади се Бони. — То те натъжава.
— Не би трябвало. Тя извърши ужасни неща.
— На теб ти е много трудно, защото тя не беше като Фрейзър. Ужасява те мисълта, че дори най-добрите намерения могат да породят зло. А онова, което направи тя, е зло, мамо.
— Мисля, че тя щеше да те намери, скъпа. Мисля, че щеше да удържи обещанието си.
— И да те убие.
— Може би щях да намеря начин… Съжалявам, Бони. Може би ако не исках толкова силно да я вкарам в капана, щях да направя нещо, за да…
— Ще престанеш ли? Колко пъти трябва да ти казвам, че това е от значение единствено за теб.
Ив преглътна с усилие. — Когато престана да идваш, си помислих, че… Искам да кажа, когато престанах да те сънувам… Че си ми ядосана, дето не избрах да те доведа у дома, когато имах възможността да го направя.
— За Бога, радвам се, че не го направи. Но агонията, която преживя след това, бе огромно разочарование за мен. Джо е прав. Ти направи първата стъпка. Избра живота вместо купчина кости.
Младата жена се намръщи.
— Напоследък не съм се чувала с Джо.
— Ще се чуеш скоро. Мисля, че е открил Тимуик.
— Още едно дело.
Момичето поклати глава.
— Какво искаш да кажеш?
— Той няма да иска да те тревожи, мамо. Най-вероятно Тимуик просто ще изчезне. — Наклони глава на една страна и я изгледа внимателно. — Понасяш го доста добре. Приела си явно тази страна на Джо.
— Не ми допада, но така е по-добре, отколкото да се преструвам, че не виждам.
— Мисля, че би понесла почти всичко, за да запазиш Джо в живота си. Всеки друг може да си отиде от него, но Джо трябва непременно да остане. Питала ли си се някога защо?
— Той ми е приятел.
Бони се засмя.
— Боже мили, колко си твърдоглава. Е, мисля, че твоят „приятел“ скоро ще бъде тук.
Младата жена се помъчи да овладее обхваналото я вълнение.
— Откъде знаеш? Чула си го от вятъра, предполагам. Или ти го е казала някоя от светкавиците, които раздираха небето снощи?
— Знаеш ли, Джо прилича на бурята. Пълен е със светкавици… Понякога връхлита и след това се успокоява. Интересно. Не се ли радваш, че идва?
О, Боже, да види отново Джо…
— Как бих могла да се радвам за нещо, като не знам дали е вярно? Вероятно просто гадая защо досега нямам вести от него.
— Вярно е. — Момичето се намръщи на замъка си. — Иска ми се да имах знаменца за бойниците. Помниш ли миниатюрното знаменце, което направи за замъка ми в Пенсакола? Откъсна парченце от червената плажна кърпа.
— Помня.
— О, добре, мисля, че и така е хубав.
— Прекрасен замък — промълви треперливо Ив.
— Не ставай сантиментална.
— Не ставам сантиментална. Всъщност замъкът ти има нужда от поне още една куличка. А къде ти е подвижният мост?
Бони отметна назад глава и се засмя.
— Следващият път ще се справя по-добре, обещавам, мамо.
— Ще останеш ли?
— Докато и ти. Но май вече започваш да се отегчаваш.
— Не. Чувствам се по-доволна от всякога.
— Постъпи така, както ще бъде най-добре за теб. — Бони скочи на крака. — Хайде, ще те изпратя донякъде. Логан е замислил прекрасна вечер за двама. — Очите й блеснаха. — Би трябвало да те направи още по-… доволна.
— Как ще вървя с теб до къщата, след като дремя под тази палма?
— Човек може да направи всичко насън. Сигурна съм, че ще го обясниш като сомнамбулизъм или някоя подобна глупост. Хайде, мамо, ставай!
Ив се изправи, изтупа пясъка от шортите си и тръгна надолу по брега.
— Ти си сън, скъпа. Знам го.
— Така ли? Утре, като се върнеш тук, приливът ще е съборил пясъчния ми замък. — Усмихна й се. — Но няма да рискуваш да дойдеш тази вечер, нали?
— Бих могла.
Момичето поклати глава.
— Не си готова. Но започвам да се надявам…
— Трябва ли да се почувствам поласкана от това? Наистина би било лошо, ако…
— Виж онази морска чайка. — Бони бе вдигнала очи към небето; лицето й бе озарено от усмивка, а червеникавите й коси блестяха на слънцето. — Забелязала ли си как махат с криле, все едно че чуват музика? Каква песен чува в момента тази чайка според теб?
— Не знам. Рахманинов?
— Не е ли красива, мамо?
— Красива е.
Бони вдигна една мидена черупка и я запрати далеч в морето.
— Добре, задай ми този въпрос, за да приключим и да започнем да се забавляваме.
— Не знам за какво говориш.
— Мамо!
— Не е редно. Трябва да те заведа у дома.
— Знаеш какъв ще бъде отговорът ми. Някой ден няма да ме попиташ и аз ще знам, че си се излекувала. — Бони хвърли още една черупка във водата и после се обърна усмихната към Ив. — Но си давам сметка, че трябва да го направиш сега, затова, питай ме, мамо.