— Би било прекалено рисковано. Можеше да предизвика точно обратната реакция. Освен това не убивам беззащитни животни.
— Но нямаш нищо против да се възползваш от случилото се.
— Нямам. Договорихме ли се?
Ив огледа опръсканата с кръв стая и гневът я заля отново.
— Ще помисля.
— Ами ако увелича…
— Престани да ме насилваш! Казах, че ще помисля. — Вдигна от земята една кутия, която преди бе пълна с принтерна хартия, и започна да събира в нея останките от черепа на Манди. Забеляза, че ръцете й все още трепереха. Трябваше да се овладее. — Върви си! Ще ти се обадя, когато взема решение.
— Нещата не търпят отлагане.
— Ще ти се обадя.
Усещаше погледа му върху себе си и очакваше да продължи да я убеждава.
— Аз съм в „Риц-Карлтън Бъкхед“. — Направи кратка пауза. — Не би трябвало да ти го казвам. Това отслабва позицията ми в пазарлъка. Но аз съм отчаян, Ив. Твоята помощ ми е крайно необходима. Готов съм да направя всичко, за да я получа. Обади ми се и ми дай цената си. Ще я платя.
Когато Ив вдигна поглед, той вече си бе тръгнал.
„Какво можеше да отчайва толкова човек като Логан? А може би изповедта за уязвимостта му бе само част от играта?“
Щеше да размисли върху това. Сега обаче трябваше да се връща вкъщи, в противен случай майка й щеше да дойде да я търси. Взе снимките и кутията с Манди и се отправи към вратата. Щеше да опита да сглоби черепа. Дори и да не възстановеше напълно точната структура, полученото може би щеше да бъде достатъчно за компютърното изображение…
Заля я нова вълна на безсилен гняв, когато осъзна, че това нямаше да помогне. Джо й бе казал, че не знаят коя може да е Манди. Единствената й надежда беше да изгради лицето и то да ги отведе до някой, който би могъл да я идентифицира. Но тази възможност бе унищожена от гадното копеле, което бе разбило нарочно черепа.
— Ив? — Майка й идваше насреща по пътеката. — Обадиха се от застрахователната компания. Изпращат веднага човек.
— Така ли? — Очевидно Маргарет се бе справила успешно. — Как е мисис Добинс?
— По-добре. Мислиш ли, че бихме могли да й подарим едно котенце?
— Не и в близките месеци. Нека да превъзмогне първата вълна на мъката.
Сандра отмести поглед към лабораторията.
— Съжалявам, Ив. Всичките ти файлове и документация отидоха.
— Ще ги възстановя.
— Съседите са толкова мили. Подобни неща никога не са се случвали тук. Човек започва да се плаши, като се замисли. — Намръщи се. — Дали ще трябва да си сложим някаква алармена система?
— Ще поговорим друг път за това. — Ив отвори вратата към кухнята. — Има кафе. Искаш ли?
— Не, вече пих с мисис Добинс. — Сандра направи пауза. — Обадих се на Рон. Предложи да излезем някъде за обяд, за да се разсея. Аз, разбира се, отказах.
Беше ясно, че й се иска да отиде. И защо не. Имаше нужда от утеха.
— Няма причина да не ходиш. Тук не можеш да помогнеш с нищо.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. Обади му се.
Майка й все още се колебаеше.
— Той покани и теб. И без това ти искаше да се запознаеш с него.
— Не сега. Нали каза, че ще идват от застрахователната компания.
— Ще се върна скоро.
Ив постави кутията с Манди върху кухненския плот.
— Остани толкова дълго, колкото искаш.
Сандра поклати глава и заяви твърдо:
— Два часа. Не повече.
Младата жена изчака вратата след майка й да се затвори. Чак тогава позволи на усмивката си да изчезне. Беше глупаво и егоистично да се чувства изоставена. Сандра бе направила всичко, каквото можа. Просто нямаше представа колко самотна се чувства дъщеря й.
„Престани да хленчиш. Ти си сама, но вече знаеш как да се справяш с това.“ Нямаше да започне да се самосъжалява само защото някакъв негодник се бе опитал да я изплаши.
„Фрейзър. Защо споменът за него се връщаше непрекъснато?“
Чувстваше се така безпомощна и ужасена, както през онези дни, когато той бе нахлул в живота й. Уби дъщеря й, а тя бе принудена да умолява властите да не го екзекутират. Дори бе стигнала дотам да отиде да го види в затвора и да го умолява да й каже къде е Бони.
Той я бе дарил с очарователната си усмивка, примамила дванайсет деца към смъртта, бе поклатил глава и бе отказал. Копелето дори не поиска помилване. Изкушаваше се да го разкъса, но се чувстваше уловена в капана на думите, които той не бе произнесъл.
Сега обаче не беше безпомощна. Не беше жертва. Можеше да действа. Тази мисъл я изпълни с бурно удовлетворение. Логан щеше да разбере кой бе разрушал лабораторията й!
Ако тя си платеше цената.
Искаше ли го? Преди не бе сигурна. Щеше да размисли без емоции и тогава да му даде отговор.
Логан вероятно залагаше на факта, че точно сега тя не бе способна да разсъждава хладнокръвно. Той щеше да се възползва от всяка нейна слабост.