— Не обичаш политиците?
— Обича ли ги изобщо някой? Винаги избираме просто по-малката от двете злини.
— Сред тях също има хора, които се опитват да си вършат добре работата.
— Ти ме разубеждаваш! По-хубаво забрави. Не харесвам нито демократите, нито републиканците.
— За кого гласува на последните избори?
— Чадборн. Но не защото е демократ. Успя да ме убеди, че ще бъде почтен президент.
— И мислиш ли, че се прояви като такъв?
Ив сви рамене.
— Успя да прокара закона за нуждаещите се деца, въпреки несъгласието на Конгреса.
— Подобно несъгласие е като задънена улица. Човек просто трябва да хвърли нещо избухливо, за да разчисти пътя.
— Това обаче не може да се каже за набираните от теб фондове.
— Зависи от гледната точка. Правя каквото мога. Винаги съм смятал, че трябва да имаш позиция. Ако желаеш да промениш нещата, трябва да работиш в и със системата.
— На мен не ми се налага. И нямам нищо общо с нея, освен в деня на изборите.
— Е, нали ти си се погребала в твоята костница.
— И защо не? — Изгледа го предизвикателно. — Предпочитам компанията на мъртвите пред повечето политици.
За нейна изненада той не захапа стръвта.
— Може би все пак имаш някакво чувство за хумор. — Изсмя се. — Баща ми винаги ме е учил да не споря за политика или за религия с жени.
— Колко назадничаво!
— Беше страхотен човек, но живееше в друг свят. Той не би имал представа как да се справи с жени като теб или Маргарет.
— Жив ли е?
— Не, почина, докато бях в колежа.
— Аз ще се срещна ли с Маргарет?
Джон кимна.
— Обадих й се днес следобед и й казах да бъде в къщата.
— Не е ли малко неделикатно? Тя трябва да долети от Калифорния, нали така?
— Имам нужда от нея.
Явно се преструваше на наплашен, но очакваше от сътрудничката си да скочи веднага щом я повика.
— Помолих я най-любезно. Не размахвах камшик пред очите й.
— Понякога той е невидим.
— Е, обещавам, че няма да използвам никакъв вид принуда с теб. Нито видима, нито невидима.
Ив насочи студения си поглед към лицето му и срещна очите му.
— Дори не се опитвай, Логан.
— Сега се качват на самолета — рече Фиске. — Какво искаш от мен? Да го последвам ли?
— Не. Секретарката му казала на баща си, че отива в къщата във Вирджиния. Предохранителните мерки, които е взел там, са повече, отколкото във Форт Нокс. Отпред сме поставили хора, които държат сградата под наблюдение, но не можем да го пипнем с пръст, щом влезе вътре.
— В такъв случай трябва да действам бързо.
— Той е прекалено известна фигура. Нека не се заемаме директно с него, докато не стане абсолютно наложително.
— В такъв случай се връщам в къщата. Майката е все още…
— Тя няма да ходи никъде. Може да дръпнеш тази струна по-късно, ако решим, че трябва да им отклоним вниманието. За теб сега имаме друга задача. Връщай се веднага тук!
Глава 5
Самолетът се приземи на малка частна писта край Арлингтън, Вирджиния. Багажът им тутакси бе прехвърлен в дългата лимузина, паркирана край хангара.
„Всички удобства, които могат да се купят с пари“ — помисли си криво Ив. Сега несъмнено шофьорът щеше да се държи с типичната за герой на Удхаус официалност.
— Здравей, Джон. Добре ли пътува?
Беше с лунички, червенокос, с приятна външност, на не повече от трийсет, облечен с дънки и карирана риза.
— Горе-долу. Гил Прайс, Ив Дънкан.
Гил се ръкува с нея.
— Дамата с костите? Видях ви в „60 минути“. На живо сте по-хубава. Трябваше да се съсредоточат върху вас, а не върху онзи череп.
— Благодаря, но аз не изгарях от желание да се показвам по националната телевизия. Наситила съм се на камери.
— Джон също не ги обича. Миналата година в Париж се наложи да счупя една. — Направи гримаса. — А после Джон трябваше да се оправя в съда с копелето, което твърдеше, че съм счупил не камерата, а главата му. Мразя папараците!
— Е, мен папараци обикновено не ме преследват…
— Ако постоите известно време с Джон… — Отвори задната врата. — Влизайте. Ще ви откарам в „Барет Хаус“.
— „Барет Хаус“? Много Дикенсово!
— Било е странноприемница по време на Гражданската война. Джон я купи миналата година и напълно я преустрои.
— Маргарет пристигна ли? — попита Логан и последва младата жена в колата.
— Преди два часа. С дяволски кисела физиономия. Трябва да ми плащаш вредни. — Гил зае шофьорското място. — Не я разбирам. Как може да не ме обича? Всички ме обичат.
— Трябва да е от характера й — отвърна Логан. — Със сигурност причината не е в теб.
— Така мисля и аз.
Гил включи мотора и натисна бутона на CD плейъра. Лимузината се изпълни с горестните звуци на „Фийд Джак“.