— Прозореца, Гил — обади се Логан.
— О, да! — Усмихна се през рамо на Ив. — Джон използваше един джип, но не понася кънтри музика, затова взе тази катафалка — да дърпа при нужда прозорчето и да си остава на спокойствие.
— Обичам кънтри — възпротиви се Логан. — Просто не издържам тези жалейки, към които толкова си привързан. Изцапани с кръв сватбени рокли, кучета край гробове…
— Така е, защото си много сантиментален, а не искаш да го показваш. Мислиш ли, че не съм виждал как ти се насълзяват очите? Да вземем „Фийд Джак“. Това е…
— Ти го вземи! Прозореца!
— О’кей.
Стъклото се плъзна безшумно и музиката заглъхна.
— Надявам се, нямаш нищо против.
— Не, не си падам по тъжните песни. Но не мога да си те представя разплакан от такава мелодия над бутилка бира.
Логан сви рамене.
— Аз съм човек, а авторите на кънтри музиката знаят точно как да те разчувстват.
Погледът на младата жена политна към тила на шофьора.
— Симпатичен е. Не мога да кажа, че съм го очаквала от някой от твоите служители.
— Гил е добър шофьор.
— И бодигард?
— Това също. Бил е във Военновъздушната полиция, но е скаран с дисциплината.
— А ти?
— И аз, само че аз обикновено заобикалям препятствията, вместо да се спускам с рогата напред. — Посочи към страничното стъкло. — След няколко минути сме на моя земя. Тя е красиво място с гори и ливади.
— Предполагам. — Беше тъмно и невъзможно да се види нещо повече от неясни силуети. Съзнанието й все още бе погълнато от сравнението, което Логан бе направил между самия себе си и Прайс. — А как действаш, когато не успееш да се справиш по заобиколния начин?
— И аз се спускам с рогата напред. — Усмихна се. — Затова се разбираме с Гил. Близки сме по душа.
Взеха следващия завой и пред тях се изпречи претенциозна шестметрова ограда от ковано желязо.
Ив забеляза как шофьорът натиска един бутон върху контролното табло и портата се отваря бавно.
— Оградата също ли е електрифицирана?
Спътникът й кимна.
— И един човек от охраната наблюдава с помощта на камери земите.
Младата жена усети ледени тръпки.
— Високотехнологично! Искам и аз да разполагам с дистанционно устройство за тази порта.
Джон я погледна.
— Вратите, които пропускат хората отвън, не би трябвало да ги изолират вътре. Не ми допада идеята да бъда затворена в клетка.
— Не се опитвам да те направя затворничка, Ив.
— Вярвам, че е така, ако получиш онова, което желаеш. Но какво ще стане, ако не успееш?
— Не мога да те принудя да работиш.
— Така ли? Ти си много умен човек, Логан. Искам лично дистанционно устройство за входната врата.
— Утре. Ще трябва да бъде програмирано. — Джон се усмихна саркастично. — Според мен може да си спокойна, че през следващите двайсет и четири часа няма да те тероризирам.
— Утре. — Младата жена се приведе напред, когато къщата се появи пред погледите им. Луната се бе показала иззад облаците и осветяваше всичко наоколо. „Барет Хаус“ беше обширна двуетажна каменна постройка. Наистина приличаше на странноприемница от деветнайсети век. В нея нямаше нищо претенциозно, а бръшлянът по стените омекотяваше камъка. Когато Гил спря автомобила пред главния вход, Ив попита: — Защо е трябвало да купуваш странноприемница, която после да подновяваш и преустройваш? Защо просто не изгради нова къща?
Логан изскочи от лимузината и й подаде ръка.
— Имаше си някои уникални особености, които много ми допаднаха.
— Не ми казвай! Искам да позная! Имаше си свое гробище?
Джон се засмя.
— Гробището на семейство Барет е отвъд хълма. Но не това бе причината да я купя. — Отвори високата махагонова входна врата. — Тук няма непрекъснато прислуга. Наел съм хора, които два пъти седмично идват от града да чистят. Ще трябва да се оправяме сами в кухнята.
— Няма значение. Не съм свикнала с прислуга, а храната не е сред най-важните неща в живота ми.
Погледът му я обгърна.
— Виждам. Слаба си като хрътка.
— Аз обичам хрътките — обади се Гил, който точно отнасяше багажа й към вестибюла. — Много са грациозни и имат огромни, изпълнени с копнеж очи. Някога си имах хрътка. Бях съсипан, когато умря. Къде да й отнеса нещата?
— Първата врата срещу стълбището — отвърна Логан.
Гил заизкачва стълбите.
— Неприятна работа. Аз самият обитавам постройката до гаража, Ив. Би трябвало да го помолиш да настани и теб там. Много по-интимно е.
— Тук е по-близо до лабораторията — рече Джон.
„И по-удобно за теб самия да ме държиш под око“ — допълни наум младата жена.