— Маргарет трябва да си е легнала. Ще се запознаеш с нея утре. Мисля, че ще намериш всичко необходимо в стаята си.
— Искам да видя лабораторията.
— Сега?!
— Да. Може да не е оборудвана както трябва.
— Да вървим. Тя е в една от пристройките отзад. Аз лично не съм я виждал. Казах на Маргарет да я снабди с всичко, от което според нея би могла да се нуждаеш.
— Отново експедитивната Маргарет!
— Не само експедитивна. Изключителна!
Последва го през огромна дневна, чиято камина бе достатъчно голяма човек да влезе прав в нея, дървеният под беше покрит с конопени килими, а мебелите бяха с великански размери. Приличаше точно на фоайе на странноприемница.
Джон я поведе по някакъв къс коридор и отвори една врата.
— Пристигнахме.
Студенина. Стерилност. Блясък на неръждаема стомана и стъкло.
— Уф! — Логан направи гримаса. — Очевидно това е представата на Маргарет за научен рай. Ще се опитам да го постопля за теб.
— Без значение. Няма да работя кой знае колко време тук.
Приближи се до поставката. Беше здрава и подвижна. Трите камери бяха последна дума на техниката, както и компютърът, смесителят и видеото. Приближи се до бюрото. Измервателните уреди бяха от най-високо качество, но тя предпочиташе онези, които си бе донесла. Взе дървената кутия от полицата над стола. От нея се взираха шестнайсет чифта очи. Всички вариации на лешниково, сиво, зелено, синьо, кафяво.
— Синьо и кафяво щеше да бъде достатъчно — рече тя. — Кафявото е най-често срещаният цвят.
— Казах й да набави всичко, което би могло да ти потрябва.
— Е, точно така е и сторила. — Обърна се и го погледна. — Кога мога да започна?
— След един-два дена. Чакам новини.
— И аз да стоя и да си въртя палците?
— Ако искаш мога да изровя някой представител на семейство Барет, за да практикуваш?
— Не, искам да си свърша работата и да се прибирам.
— Ти ми даде две седмици. — Обърна се. — Хайде, уморена си. Ще те заведа в стаята ти.
Наистина беше уморена. Струваше й се, че са изминали хиляда години от мига, в който бе влязла в лабораторията си тази сутрин. Внезапно я обзе носталгия. Какво правеше тук? В тази непозната къща? В компанията на човек, на когото нямаше доверие?
Фонд „Адам“! Нямаше значение дали мястото й бе тук. Тя имаше работа и цел. Приближи се до него.
— Няма да извърша нищо престъпно.
— Знам.
Ив изгаси осветлението в лабораторията и излезе в коридора.
— Ще ми кажеш ли защо ме доведе тук и защо трябва да го направя?
Джон се усмихна.
— Патриотичен дълг.
— Глупости! — Впери очи в лицето му и ги присви. — Политика?
— Защо мислиш така?
— Ти си известен и със задкулисни действия.
— Би трябвало да се радвам, че вече не ме мислиш за сериен убиец.
— Не съм казвала такова нещо. Просто оглеждам всички възможности. Политика?
— Не е изключено.
Внезапно я осени друга мисъл.
— Божичко! Опитваш се да очерниш някого?
— Не вярвам в подобни кампании. Аз вярвам във възтържествуването на истината.
— Ако е в твоя полза.
Той кимна шеговито.
— Разбира се.
— Не желая да бъда част от това.
— Ти не си част от него… освен ако не съм прав. Ако греша, ти се прибираш вкъщи и забравяме, че някога си била тук. — Тръгна пред нея нагоре по стълбите. — Справедливо, нали?
— Ще видим.
— Да, ще видим. — Отвори вратата към стаята й и застана встрани. — Лека нощ, Ив.
— Лека нощ.
Влезе и затвори вратата след себе си. Стаята беше уютна, в селски стил, с балдахин над леглото, застлано с юрган в кремаво и ръждиво, и семпли борови мебели. Телефонът стоеше върху малка странична масичка. Седна на леглото и набра номера на Джо Куин.
— Ало — отвърна сънено той.
— Джо, Ив е.
От гласа му изчезна всякаква следа от сънливост.
— Всичко наред ли е?
— Напълно. Извинявай, че те събудих, но исках да ти кажа къде се намирам и да ти дам телефонния си номер тук. — Изрече номера върху телефонния апарат.
— Записах го. Къде, по дяволите, си?
— В „Барет Хаус“. Къщата на Логан във Вирджиния.
— И това не можеше да почака до сутринта?
— Вероятно можеше. Исках обаче да знаеш. Чувствам се… откъсната от целия свят.
— Звучиш смутено. Прие ли работата?
— Защо иначе ще съм тук?
— И какво те плаши?
— Не съм уплашена.
— Разбира се, че си. Не си ми се обаждала посред нощ, откакто Бони…
— Не се страхувам. Просто исках да знаеш. — Дойде й нова идея. — Логан има един шофьор, Гил Прайс. Бил е във Военновъздушната полиция.
— Искаш да направя справка?
— Така… ми се струва.
— Няма проблем.