— Не е необходимо.
— Разбира се, че е. Джон иска да си щастлива и казва, че точно сега нямаш работа. Ако си като мен, ще се побъркаш. — Тръгна към вратата. — Ние обаче ще се погрижим. Петнайсет минути?
— Чудесно.
Запита се каква щеше да бъде реакцията на Маргарет, ако не се бе съгласила.
Беше трудно обаче да не я харесаш. Не беше се усмихнала нито веднъж, но въпреки това излъчваше омайваща енергия и жизнерадост. Беше откровена до грубост, самоуверена и не приличаше на никого от познатите й. Беше като свеж полъх след мрачното напрежение, което бе усетила у Логан.
— Гробището на семейство Барет. — Маргарет посочи с ръка. — Последният гроб датира от 1922 година. Искаш ли да влезем?
Ив поклати глава.
— Слава Богу. Гробищата ми действат депресиращо, но реших, че теб може да те заинтригува.
— Защо?
— Не знам. Сигурно заради костите, с които работиш.
— Аз не вися из гробищата като вампир, макар че не ме притесняват. — Особено пък семейните гробища, а това тук бе изключително добре поддържано. Всеки гроб бе покрит със свежи карамфили. — От кого са всички тези цветя? Живеят ли наоколо още от семейство Барет?
— Не, последният им пряк наследник е умрял преди двайсетина години. — Посочи към една надгробна плоча. — Ето тук почива Рандолф Барет — последният. Умрял е през 1922 година. Гробището беше в плачевно състояние, когато Джон купи мястото. Той нареди да бъде разчистено и всяка седмица да се носят свежи цветя.
— Изненадана съм. Не бих предположила, че Логан е толкова сантиментален.
— Човек никога не знае какво ще направи Джон. Радвам се, че нае специален градинар. Както казах, гробищата ме депресират.
Ив се обърна и тръгна надолу по хълма.
— Мен не ме депресират. Може би ме натъжават. Особено детските гробове. Преди да се развие съвременната медицина, толкова много деца са умирали. Имаш ли деца?
Маргарет поклати глава.
— Някога бях омъжена, но и двамата градяхме своята кариера и бяхме прекалено заети, за да мислим за деца.
— Работата ти сигурно изисква да й се отдадеш всецяло.
— Да.
— А ако се окаже опасна?
— Джон няма да позволи да загазя.
— И преди ли се е занимавал с това?
— С кости ли? Не, но понякога се е движил наистина по ръба.
— И ти му вярваш?
— По дяволите, да!
— Дори ако не знаеш какво търси? Или може би знаеш?
Маргарет се усмихна широко.
— Престани да ме подпитваш. Не знам нищо за нищо и не бих ти казала, ако знаех.
— Дори няма да ми кажеш дали онзи, който потегли неизвестно къде посред нощ, е бил Логан?
— Джон си е тук. Видях го, преди да се завре в кабинета си тази сутрин. Гил замина.
— Защо?
Маргарет сви рамене.
— Питай Джон. — И додаде безцеремонно: — Дошла си, защото Джон те е убедил, че си заслужава. Аз направих трансфера до фонд „Адам“. Той сам ще ти каже всичко, когато реши, че е дошъл подходящият момент. Довери му се!
— Аз не му вярвам. — Погледна към гаража. — Оттам ли се следи входният портал?
Маргарет кимна.
— Доста сложна система с камери из цялото имение. С наблюдаването се занимава Марк Слейтър.
— Още не съм се запознала с него.
— Той не идва често в къщата.
— Къщата на Логан на Западното крайбрежие пак така ли се охранява?
— Разбира се. Побъркани, колкото щеш. Хора като Джон са примамливи мишени. — Ускори крачка. — Имам малко работа. Ще си недоволна ли, ако те оставя сама днес следобед?
— Не. Не е нужно да ме забавляваш, Маргарет.
— Доставя ми удоволствие. Не си това, което очаквах. Представях си някоя много студена и делова особа. Оттам и грешката ми с лабораторията. Но не си признах пред Джон за нея. Заявих, че всичко е по негова вина, тъй като не ми даде възможност да разбера предварително с кого си имам работа. Не е добре да знае, че не съм съвършена. Така ще се чувства несигурен.
Ив се усмихна.
— Не мога да си го представя.
— Всеки си има своите мигове на несигурност, дори аз самата. — И додаде унило: — Но само когато стоя до великани като теб. Дължи се на факта, че аз, дето съм голяма колкото скарида, израснах сред четирима почти двуметрови братя. Майка ти висока ли е?
— Не, средна.
— Значи ти си аномалия и аз великодушно ти прощавам. Няма да споменавам повече за това.
— Благодаря. Ценя…
— Чудех се къде сте! — Логан изникна от къщата и тръгна към тях. — Добре ли спа? — обърна се той към Ив.
— Не.
— Имам да довърша онези доклади — побърза да съобщи Маргарет. — Доскоро, Ив.
Младата жена кимна, без да отделя очи от Логан. С черните дънки и памучната блуза той изобщо не приличаше на мъжа, с когото се бе запознала.