Тя обаче бе сключила сделка с него и той бе спазил своята част от уговорката.
О, дяволите да го вземат! Беше прекалено уморена, за да вземе решение точно сега. Ще си легне и ще се надява, че на сутринта умът й ще се проясни.
Прозорецът…
Замръзна на място и си пое рязко въздух. Това бе само плод на въображението й. Нямаше да позволи да й играе номерца. Беше изтощена и обезкуражена и вече ставаше жертва на собствената си фантазия. Нямаше да се остави да…
Прозорецът…
Прекоси бавно стаята, застана до стъклото и се вгледа навън в мрака.
Тъмнина. Комари. Буболечки. Змии.
Скъпите обувки се съсипват от влажните гниещи листа по пътеката, осъзна с досада Фиске.
Никога не си бе падал по горите. Помнеше как веднъж, още като дете, бе изпратен в един шибан лагер в Мейн и бе принуден да остане в него две седмици. Родителите му все го изпращаха някъде. Копелета!
Той обаче им бе дал да се разберат. Погрижи се никога повече да не го приемат в този лагер. Не можаха да докажат нищо, но ръководителят им знаеше. О, да, бе разбрал. Беше станало ясно по уплашеното лице на мухльото, с което отбягваше погледа му.
Онова лято го бе научило на няколко неща. По-късно бе успял да ги приложи в работата, която си бе избрал.
Някъде напред съзря отблясъци от огън.
Мишената!
Дали да се приближи, или да изчака, докато заспят?
Адреналинът започна да бушува в кръвта му.
Директно настъпление. Нека да го видят! Да го усетят!
Разроши коси и нацапа с кал бузите си.
Сивокосият старец седеше край огъня и се взираше в пламъците. Съпругата му се показа от палатката, засмя се и му рече нещо. От тях се излъчваше особена близост и привързаност, които се сториха досадни на Фиске. Но всъщност всичко около това убийство му се струваше досадно. Не обичаше да упражнява уменията си сред пустошта и щеше да направи нужното старците да го разберат.
Спря, пое си дълбоко въздух и се спусна на полянката.
— Слава Богу! Можете ли да ми помогнете? Съпругата ми пострада. Точно си правехме лагер край пътя и тя падна и си счупи…
— Знам къде лагеруват — рече Гил. — Отивам там. Но съм закъснял с два часа. Горският каза, че по-рано тази сутрин вече са го разпитвали за същите хора.
Логан стисна несъзнателно слушалката.
— Бъди предпазлив!
— На глупак ли ти приличам? Разбира се, че ще бъда предпазлив. Особено когато става дума за Фиске.
— Фиске ли?
— Обадих се на моя човек в Министерството на финансите. Известно било, че при нужда Тимуик използвал услугите на Албърт Фиске — убиец на ФБР, и то дяволски добър. Винаги искал най-трудните задачи, най-престижните мишени. Гордее се невероятно със способностите си и с факта, че успява да свърши дори неща, които никой друг не е в състояние да направи. Вече е скъсал с ФБР и работи самостоятелно. Движи се бързо, познава системата достатъчно добре и я кара да работи за него. — Направи кратка пауза. — И това му харесва, Логан. Наистина му доставя удоволствие.
— По дяволите!
— Ще ти се обадя по-късно, когато ги открия.
Джон остави бавно слушалката.
„Движи се бързо.“
Колко бързо?
И в каква посока?
Телефонът на бюрото иззвъня.
— Мис Дънкан излезе от къщата преди три минути рече Марк.
— Накъде се е запътила?
— Нагоре по хълма.
— Идвам веднага!
Няколко минути по-късно беше в пристройката до гаража.
— В гробището е — поясни Марк.
Логан се приближи до стената от монитори.
— Какво прави?
— Тъмно е, а тя е застанала на сянка. Доколкото виждам нищо не прави. Просто си стои.
„Просто си стои в гробището посред нощ?“
Марк натисна някакви бутони върху контролното табло и внезапно лицето на Ив изпълни екрана пред тях.
То не му каза нищо. Ив се взираше в покритите с цветя гробове абсолютно непроницаема. Какво очакваше? Напрежение? Терзания?
— Доста неестествено, а? — обади се Марк. — Голяма откачалка!
— По дяволите, не е откачал… — Не довърши мисълта си, изненадан не по-малко от Марк от внезапния си изблик на гняв. — Извинявай, но тя изобщо не е луда. Просто носи върху плещите си доста багаж.
— О’кей, о’кей. Само си помислих, че е неестествено. Аз лично не бих тръгнал да се разхождам из гробища, и то посред нощ. Струва ми се, че тя… — Изведнъж избухна в смях. — По дяволите. Прав си, напълно е нормална.
Ив гледаше нагоре към короните на дърветата, вдигнала ръка в неприличен жест.
— Показва ни среден пръст — заяви Марк, като продължаваше да се киска. — Започва да ми харесва, Джон.