Логан усети, че също се усмихва. Той също я харесваше, дяволите да го вземат. Харесваше нейната сила, интелигентност и устойчивост. Дори инатът и непредсказуемостта й го интригуваха. При други обстоятелства щеше да я направи с удоволствие своя приятелка… или дори любовница.
Любовница. До този момент не си бе дал сметка, че гледа на нея сексуално. Тя бе привлекателна, но той се бе впечатлил повече от ума и личността й, отколкото от високото й грациозно тяло.
Как ли пък не! Кого заблуждаваше? Сексът бе винаги от значение и, ако беше честен със себе си, щеше да признае, че почти всичко в Ив го възбуждаше.
Което го правеше още по-голям негодник.
„По-добре забрави! Съсредоточи се върху най-важното, заради което я доведе тук. И върху отговора на въпроса защо тя продължаваше да стои в проклетото гробище.“
Топлият вятър разклащаше карамфилите върху гробовете и разнасяше почти недоловимото им ухание.
Беше казала на Маргарет, че не е вампир, който се навърта около гробищата. Защо тогава беше тук? Защо не си бе легнала, както възнамеряваше, а се подчини на безумния импулс?
А това наистина бе импулс.
Да вярва, че нещо я е повикало тук, бе лудост, а тя не беше побъркана. Вече бе водила битката с лудостта през нощта, в която бяха екзекутирали Фрейзър и трябваше да внимава много да не се хлъзне по наклонената плоскост към безумието. Щеше да бъде толкова лесно. Беше позволено нощем да сънува Бони, но не и да си представя в будно състояние, че Бони я има.
Пък и Бони не можеше да бъде тук. Тя не бе идвала никога на това място.
Логан бе говорил за смърт и гробове, а умът й бе свършил останалото. Никой не я бе повикал.
Това бе само един импулс.
Изобщо не се изненада да види, че Логан я очаква, когато влезе в къщата час по-късно.
— Уморена съм. Не искам да разговарям, Логан.
Мина покрай него и заизкачва стълбите.
Той се усмихна.
— И аз така предположих по доста грубия ти жест.
— Не трябваше да ме наблюдаваш. Не обичам да ме следят.
— Гробището не е най-приятното място за разходка. Защо точно там?
— Какво значение има?
— Любопитен съм.
Младата жена стисна несъзнателно парапета.
— Престани да се опитваш да откриеш някакво особено значение във всичко, което казвам или правя. Отидох там, защото беше тъмно и знам пътя. Не исках да се изгубя, като отида някъде другаде.
— Това ли е всичко?
— Ти какво очакваше? Че съм правила спиритичен сеанс?
— Не се дръж така с мен. Надявах се, че разходката ти е прояснила главата и си взела решение за…
— Не я проясни. — Тръгна отново нагоре по стълбите. — Ще поговорим сутринта.
— Ще работя през по-голямата част от нощта, ако стигнеш до някакво…
— Успокой топката, Логан.
— Както кажеш. Тъй като очевидно си наясно, че те държа под око, реших, че е справедливо да те информирам за собственото си местонахождение.
— Благодаря!
Затръшна вратата на стаята си и се запъти към банята. Топлият душ щеше да я освободи от напрежението. А после може би щеше да слезе в лабораторията и да поработи върху Манди. Знаеше, че тази нощ няма да спи спокойно, затова бе по-добре да свърши нещо.
Не се страхуваше да заспи, защото може да сънува Бони. Никога не бе възприемала Бони като заплаха. Как би могъл един изпълнен с толкова обич сън да бъде опасен?
И това бе само импулс, както повикът на Бони, който я бе отвел в гробището.
Двете тела лежеха в един спален чувал, сплели ръце в последна прегръдка. Бяха голи и с широко отворени очи. Всеки се бе вгледал с ужас в лицето на другия.
През телата минаваше дълъг прът за палатка.
— Кучи син!
Не само ги бе убил. Гил чувстваше, че има нещо неприлично в позата, в която бе разположил възрастната двойка. Тя лишаваше смъртта им от достойнство.
Огледа лагера. Никакви следи от стъпки. Никакви видими улики. Фиске се бе постарал.
Гил извади телефона и позвъни на Логан.
— Прекалено късно.
— И двамата?
— Да. Грозна картинка. Какво искаш да направя?
— Връщай се. Не успях да се свържа с Мейрън. Той е някъде в пустинята. Но това може да е за добро. Ако ние не се доберем до него, съмнявам се, че и Фиске ще успее. Да се надяваме на отсрочка.
— Не разчитай. — Погледна към двата трупа. — Фиске няма да бездейства.
— Не разчитам на нищо, но да тръгнеш за Йордания е последното ми желание. Може да ми потрябваш.
Гил настръхна.
— Черепа?
— Не мога да чакам повече. Всичко се задвижи прекалено бързо. Връщай се!
— Тръгвам!
Абсолютно задоволително.
Всичко бе извършено съвсем чисто, дори си бе позволил малка прищявка.
Фиске си тананикаше тихо, когато отключи колата и влезе вътре. Набра веднага номера на Тимуик.