— Тази нощ.
— Чудесно.
Ив тръгна към вратата.
— Защо? — попита внезапно Джон. — Защо го правиш?
— Защото грешиш и единственият начин да го докажа е, като свърша работата. Искам да приключа с тази история и да се върна към онова, което е от значение за мен. И искам да те видя с натрит нос и посрамен. Толкова силно го желая, че дори може да се заема на доброволни начала с кампанията за преизбирането на Чадборн.
— Това ли е всичко?
Младата жена внимаваше лицето й да остане все така безизразно. „Не му позволявай да види нищо. Не му позволявай да разбере за паниката, с която трябваше да се пребориш снощи. Не му давай оръжие, което по-късно да използва срещу теб самата.“
— Това е. Кога тръгваме?
— След полунощ. — Усмихна се криво. — Както подхожда за нечестиво деяние. Ще вземем лимузината. Само на час път с кола оттук е.
Ив погледна към Гил.
— Ти ще дойдеш ли?
— Не бих го пропуснал. Не си спомням откога не съм изравял череп. А и обещава да бъде интересно. — Намигна. — „Уви, бедни ми Йорик. Аз го познавах, Хорацио.“
Ив се насочи към вратата.
— Всъщност много по-вероятно е този череп да принадлежи на Шекспировия Йорик, отколкото на Кенеди.
— Те се раздвижват, Тимуик — изрече в телефонната слушалка Фиске. — Прайс, Логан и Дънкан. Сега излизат от двора.
— Бъди внимателен. Ще провалиш всичко, ако разберат, че ги следите.
— Няма проблем. Не е нужно да се приближаваме, преди да е станало необходимо. Кенър постави сигнално устройство в лимузината, докато Прайс беше в апартамента на Бенц. Ще изчакаме да стигнат до пуст участък от пътя и тогава ще ги…
— Не, ще ги оставите да отидат там, накъдето са тръгнали.
— Да не пропуснем идеалната ситуация. Аз бих…
— Зарежи идеалната ситуация. Чу ли ме, Фиске? Остави Кенър да се оправя. Дал съм му точни инструкции. Ти ще изпълняваш, каквото той ти каже.
Фиске затвори телефона. Кучи син! Сякаш не стигаше, че ще трябва да изтърве мишената заради страхливостта на Тимуик, ами сега трябваше да слуша и Кенър. През изминалите двайсет и четири часа наистина му беше дошло до гуша от този педераст.
— Аз командвам парада — обади се от шофьорското място Кенър. — Ти само ще се возиш, докато не дам други нареждания. — Кимна с глава към двамата на задната седалка. — Също като тях.
Фиске се взираше в светлините на лимузината отпред. Пое си дълбоко въздух и опита да се отпусне. Всичко щеше да се нареди. Щеше да успее да си свърши работата, въпреки Кенър. Щеше да ги убие и да зачеркне имената им от списъка.
А после щеше да състави свой списък. И на първо място в него щеше да фигурира името на Кенър.
Царевичната нива напомни на Ив за някакъв филм на ужасите, в който група вампирясали деца живееха насред подобно поле.
Тук обаче нямаше деца.
Само смърт.
И череп, погребан под плодородната кафява пръст.
Чакащ.
Излезе бавно от колата.
— Там ли е?
Логан кимна.
— Полето изглежда добре обработвано. Къде е домът на фермерите?
— На около пет мили северно оттук.
— Големичко е. Надявам се, че Донели ти е дал съвсем точни указания.
— Запомнил съм ги наизуст. — Логан излезе също от колата.
Гил отвори багажника и измъкна оттам две лопати и голям електрически фенер. — Копаенето не е най-приятният начин за прекарване на времето. Едно лято, докато бях в колежа, работих на строеж на пътища и си дадох дума никога повече да не го правя.
— Така ти се пада. — Логан взе фенера и едната лопата. — Никога не казвай „никога“.
И тръгна.
— Идваш ли? — попита Гил.
Ив не помръдна.
Усещаше мириса на земя.
Чуваше шепота на вятъра във високата царевица.
Замая се при мисълта да потъне, да се удави в това полюшващо се море от царевица.
— Ив? — Гил чакаше. — Джон иска да бъдеш с нас.
Младата жена облиза устни.
— Защо?
Той сви рамене.
— Питай него.
— Глупаво е дори това, че дойдох тук. Не мога да кажа нищо, преди да се върна в лабораторията.
— Съжалявам, но той иска да бъдеш там, когато изкопае черепа.
„Престани да спориш. Направи го. Приключи с тази работа. Махни се от това място.“
Последва го.
Тъмнина.
Чуваше движението на Гил, но не го виждаше. Не виждаше нищо друго освен високи царевични стъбла. Чувстваше се като погребана. Не можеше да си представи как тук Логан щеше да открие нещо, дори да разполагаше с карта и указания.
— Виждам светлина — достигна до нея гласът на Прайс.
Тя не я виждаше, но ускори крачка.
„Приключи с тази работа. Махни се от това място.“
Съзря светлината. Логан бе поставил фенера на земята и вече копаеше. Лопатата се забиваше в пръстта и разкъсваше коренищата на царевицата.