— Тук ли? — попита Гил.
Логан вдигна поглед и кимна.
— Бързо. Заровен е доста дълбоко, да не би фермерът да го открие случайно. Не е нужно да внимаваме. Би трябвало да е поставен в обкована с олово кутия.
Прайс също започна да копае.
След пет минути вече й се искаше да бяха дали и на нея една лопата. Щеше да бъде по-добре да се занимава с нещо, отколкото да стои тук и да наблюдава. Напрежението й нарастваше с всяка следваща секунда.
— Ударих нещо — обади се Гил.
Джон го изгледа.
— Еврика!
Започна да копае още по-бързо.
Ив се приближи до дупката и видя ръждясал метал.
— Божичко…
Защо се чувстваше така разтърсена? Това, че Донели не бе излъгал относно местонахождението, не означаваше, че и останалата част от историята е вярна. В кутията можеше даже да няма череп, а шансът той да е на Кенеди бе нулев.
Логан вече се бореше с ключалката.
Само че това не беше кутия, осъзна внезапно Ив. Беше ковчег.
Бебешки ковчег.
— Престани!
Джон я изгледа.
— Какво има, по дяволите?
— Това е ковчег. Бебешки…
— Знам. Донели беше собственик на погребално бюро.
— Ами ако вътре няма череп?
Лицето на Логан стана сурово.
— Губим си времето в празни приказки.
Счупи ключалката.
Младата жена се надяваше да е прав. Мисълта, че тук може да лежи някое бебе, само и изгубено, бе направо смазваща.
Логан отвори ковчега.
Нямаше бебе.
Дори през дебелата найлонова обвивка успя да различи, че е череп.
— Бинго! — Джон приближи фенера. — Знаех си, че…
— Чувам нещо.
Гил вдигна глава.
Ив също го чу.
Вятърът?
Не, не беше вятърът.
Някой се движеше из засятата нива. Шумоленето се приближаваше.
— По дяволите — измърмори Логан, затвори рязко ковчега, сграбчи го и скочи на крака. — Да се махаме!
Ив погледна през рамо. Нищо. Само заплашителният шум.
— Може да е фермерът?
— Не е той. Повече от един са. — Логан вече бягаше. — Не я изпускай, Гил. Ще заобиколим и ще се върнем при колата.
Прайс я сграбчи за ръката.
— Бързо!
Не трябваше да говорят. Можеше да ги чуят. Но това бе лудост. Какво променяше мълчанието им? Вдигаха достатъчно шум, като тичаха сред царевицата.
Логан се движеше на зиг-заг и те го следваха.
Задушаваща тъмнина.
Шумолене.
Оставаше без дъх.
Дали онези не бяха вече по-близо?
— Вляво — извика някой зад тях.
Джон сви рязко вдясно.
— Стори ми се, че видях нещо.
Друг глас.
О, Боже, онези бяха съвсем наблизо!
Логан се обърна и тръгна обратно натам, откъдето бяха дошли.
Гил и Ив го следваха по петите.
По-бързо!
Младата жена бе изгубила напълно ориентация. Как Логан разбираше накъде върви?
Може би и той не знаеше и всеки момент щяха да се сблъскат със своите преследвачи. Може би трябваше…
Логан зави отново. Наляво.
И тримата се озоваха извън полето. Затичаха към пътя.
Лимузината!
Която обаче беше на повече от петдесет метра напред.
А до нея бе паркиран някакъв „Мерцедес“. Не можеше да види дали в него има човек.
Погледна през рамо към нивата.
Никой.
Почти стигнаха лимузината.
Вратата на мерцедеса се отвори рязко.
Гил пусна ръката й.
— Вкарай ковчега в лимузината, Джон!
Обърна се, извади пистолета и се спусна към мъжа, който излизаше от мерцедеса.
Прекалено късно.
Изстрел.
Ив видя с ужас как Гил залитва напред, но успява да се задържи на колене и опитва да вдигне пистолета.
Онзи отново насочи оръжието си към Прайс.
Дори не осъзна, че се движи, докато не стисна пистолета. Успя да го избие встрани. Непознатият се обърна към нея и тя го удари там, където минаваше сънната артерия. Той изсумтя. Изцъкли очи. Падна.
— Аз ще карам. Влизай отзад с Гил. — Логан извлече Прайс до колата. — Опитай да спреш кървенето. Трябва да се измъкнем. Сигурно са чули изстрела.
Ив първо отвори вратата пред Логан, а после се хвърли на седалката до Гил.
Божичко, колко блед беше само! Разтвори рязко ризата му. Кръв! Високо на рамото. Ами ако…
— Идват! — изкрещя Джон и в същия момент колата полетя напред.
Ив погледна назад и видя трима мъже да излизат бежешком от нивата.
Изпод гумите на лимузината летеше чакъл.
Логан погледна в огледалото за обратно виждане.
— Как е?
— Ранен е в рамото. Не кърви кой знае колко. Дойде в съзнание. — Погледна отново назад. — Вече са на пътя. Не можеш ли да караш по-бързо?
— Опитвам се — отвърна през зъби Джон. — Все едно че карам някоя шибана яхта.
Достигнаха павирания път към магистралата, но мерцедесът беше прекалено бърз. Фаровете му светеха само на метри зад тях.