И тогава ги удари странично.
Опитваше се да ги изтласка от пътя, за да се катурнат в канавката.
Нов удар.
— Давай по-бързо! — възкликна Ив.
— Какво мислиш, че се опитвам да направя?
Слава Богу, магистралата бе съвсем близо.
Мерцедесът ги удари отново. Пак се завъртяха към канавката, но Логан трескаво удържаше колата.
— Сега са на другия край на пътя! Това е нашият шанс — възкликна Ив. — Възползвай се!
Логан натисна докрай педала на газта.
— Много са близо. — Гледаше в огледалото за обратно виждане. — Ще ни хванат, преди да стигнем магистралата.
— Ковчегът… — прошепна с усилие Гил. — Дай… им го…
— Не! — отсече Джон.
Ив сведе поглед към ковчега в краката си.
— Дай им…
Тя посегна към дръжката на вратата от своята страна.
— Какво правиш? — изкрещя Джон.
— Млъкни! Гил е прав. Те искат проклетия ковчег. И ще го получат. Не струва колкото живота ни!
— А ако не спрат за него? Ще си им го хвърлила напразно.
— Пет пари не давам. Гил вече бе прострелян заради някакъв си череп. Никой повече няма да пострада. Намали и задръж колата в тази лента. Каквото и да става.
— Наближават!
— Ти само задръж колата в тази лента. — Ив придърпа ковчега към вратата.
— Не мисля, че трябва…
— Млъкни!
Успя да го изхвърли. Ковчегът се преобърна два пъти и се плъзна в съседното платно.
— Сега ще видим. — Ив не откъсваше поглед от приближаващия „Мерцедес“. — Да се надяваме, че… Да!
Мерцедесът подмина ковчега. В първия момент помислиха, че ще продължи да ги преследва. Тогава обаче той намали и неочаквано направи обратен завой.
— Магистралата е пред нас — обяви Логан.
Миг по-късно вече бяха на нея.
Коли. Камиони. Поток.
Вълна на облекчение заля младата жена, когато се плъзнаха в него.
— В безопасност ли сме?
— Не. — Джон отби и се обърна към Прайс. — Как си?
— Драскотина. Даже не кърви.
— Ще се обадя на Маргарет и ще й кажа да осигури медицинска помощ. Сигурен ли си, че не кърви? Ще издържиш ли до „Барет Хаус“?
— Разбира се. — Гласът на Гил бе слаб. — Щом като преживях твоето шофиране, всичко ще преживея.
„Слава Богу, достатъчно добре е, за да се шегува“ — помисли си с облекчение Ив.
— Справяш се забележително — отбеляза Логан. — А заради гадното изказване би трябвало да те изхвърля навън и да те оставя да се прибираш пеш.
— Млъквам. — Прайс затвори очи. — И тъй като това е непосилна работа за мен, мисля да си подремна.
— Идеята ти не е добра — отвърна Джон, вливайки се отново в движението. — Не заспивай! Трябва да разбера, ако изгубиш съзнание.
— Готов съм на всичко, за да заслужа благоволението ти. Само ще си затворя очите, да ми починат.
Логан срещна погледа на Ив в огледалото за обратно виждане.
Тя кимна и кракът му натисна още по-силно педала на газта.
— Какво, по дяволите, правиш? — извика зловещо Фиске. — Изпускаме ги!
— Млъквай — сряза го Кенър. — Знам какво правя. Кутията е по-важна.
— Идиот! След всичките тези усилия сега ги оставяш да се…
— Тимуик каза, че ако трябва да се избира между онова, за което са дошли, и хващането им, трябва да се спрем на първото.
— Можем да се върнем за кутията по-късно. Те просто се опитват да ни отвлекат вниманието.
— Не искам да поема този риск. Тя е насред пътя. А ако бъде повредена или открита от други?
— Посред нощ?
— Тимуик иска онова, което е вътре.
Гневът избухна като фонтан във Фиске. Сега вече нямаха никакъв шанс да хванат Логан. И то заради лудостта на Тимуик по проклетата кутия.
А Кенър бе също като него, толкова погълнат от дреболиите, че не виждаше истински важното.
Тази шибана кутия!
Двама мъже в бели престилки изскочиха от „Барет Хаус“ в мига, в който Логан спря лимузината. Гил бе поставен върху носилка и пренесен вътре.
Когато Ив излезе от колата, усети такава слабост в коленете, че трябваше да се подпре на бронята.
— Добре ли си? — попита Джон.
Тя кимна.
— Ще кажа на Маргарет да ти приготви кафе. — Каза го през рамо, вече тръгнал към къщата. — Трябва да се уверя, че всичко с Гил ще бъде наред.
Замаяна, Ив го проследи с поглед. Прекалено много се бе случило за прекалено кратко време, за да осъзнае, че вече бе свършило. А дали се бе случило в действителност?
Смачканата лява страна на лимузината обаче бе безмълвен свидетел на ужасяващата гонитба.
А и раната на Гил Прайс… Можеха да го убият. Можеха да убият и тримата, ако не бе изхвърлила ковчега.
— Кафе? — Маргарет пъхаше голямата чаша в ръката й. — Влез вътре и седни.
— След минутка. Краката като че ли нещо не ме слушат. — Отпи от кафето. — Как е Гил?