— В съзнание и дяволски словоохотлив. Лекарят няма да издържи дълго и ще му сложи намордник.
Кафето беше силно и кофеинът започваше да действа.
— Как успя да докараш тук лекар по това време на денонощието?
— Парите местят планини. — Маргарет се облегна на колата. — Уплаши ли се?
— По дяволите, да. Нима не е нормално да се уплаша? Ти може би си свикнала край теб да се стреля, но аз не съм.
— Аз също съм уплашена. Изобщо не съм предполагала… — Пое си пресекливо въздух. — Изобщо не съм очаквала такова развитие на нещата. Мислех… Не знам какво всъщност мислех.
— Но все още вярваш достатъчно на Логан, за да продължиш да работиш за него?
— Разбира се. — Изправи рамене. — Но ще поискам да ми увеличи заплатата и да прибави допълнителна сума за риск. Готова ли си вече да влезеш?
Ив кимна.
Сума за риск. Сега вече си обясняваше щедростта на Логан. Тук ставаше дума за убийство. Бяха опитали да убият Гил. Можеха да убият всички…
— По-добре ли си? — Логан стоеше на стълбите. — Възвърнала си си цвета.
— Така ли? — Отпи отново от кафето. — Как е Гил?
— Раната е мускулна. Брейдън казва, че ще се оправи. — Обърна се към Маргарет. — Все още не искам да се попълва доклада за полицията. Уговори Брейдън да отложи малко.
— И после да ме обвинят в укриване… — Въздъхна и тръгна към стълбището. — Ще се погрижа.
Тогава Джон се обърна към Ив.
— Трябва да поговорим.
— Меко казано, ако питаш мен. — Насочи се към кухнята. — Но в момента чашата ми е празна, а имам нужда от още кафе.
Той я последва и се отпусна върху един стол край масата.
— Съжалявам, че трябваше да преживееш този ужас.
— Искаш да ми помогнеш да се почувствам по-добре? — Наля си с трепереща ръка кафе. — Не ми помага. В момента съм изплашена до смърт, а като се съвзема, ще бъда бясна.
— Знам. Не мога да очаквам нищо друго. — Замълча за момент. — Беше изумителна тази вечер. Спаси живота на Гил. Къде си учила карате?
— Джо. След като Бони… Казах ти, че никога повече няма да бъда жертва. Джо ме научи как да се грижа за себе си.
Логан се усмихна.
— И за всички останали, очевидно.
— Някой трябваше да му помогне. Ти беше загрижен повече за проклетия ковчег, отколкото за приятеля си. Боже мой, направо си обсебен. Изненадана съм, че се съгласи да намалиш, за да го изхвърля.
Усмивката му изчезна.
— Гил също е обучен да се грижи за себе си. Той имаше своята задача, аз — моята.
— И аз — моята. — Ив се вгледа в очите му. — Но при пазарлъка ни никога не е ставало дума, че някой ще стреля по мен.
— Казах ти, че ще се опитат да ни спрат.
— Но не и че ще опитат да ни убият.
— Не, май не ти казах.
— Знаеш много добре, че не си ми казал. — Повиши разгневено глас. — Цялата работа беше пълен провал. Рискува живота си, за да гониш вятъра, и помъкна и мен със себе си. Едва не ме убиха заради теб!
— Да.
— Моето присъствие там изобщо не беше необходимо.
— Напротив, беше.
— И какво се очакваше от мен? Да работя върху черепа в проклетата царевична нива?
— Не.
— Защо тогава…
— Доктор Брейдън си тръгва — обяви Маргарет. — Мисля, че всичко ще мине по-гладко, ако го тупнеш по рамото и го изпратиш, Джон.
— Правилно. — Логан се изправи. — Ще дойдеш ли с мен, Ив? Не сме свършили.
— Със сигурност не сме.
Последва го във вестибюла. Наблюдаваше го как изпраща лекаря. Сладък като мед. Убедителен като Луцифер. Бяха му необходими само няколко минути, за да изпрати човека доволен.
— Добър е, нали? — прошепна Маргарет.
— Прекалено.
Внезапно гневът й се изпари. Измести го умората. Какво значение имаше? Нека си крои пъклените планове и си тъче мрежите. Те вече не я засягаха.
Джон помаха на лекаря, а след това се обърна към нея. И присви предпазливо очи.
— Вече не си ядосана. Това може да бъде и добър, и лош знак.
— Защо да се разстройвам? Всичко е наред. Качвам се горе, за да си приготвя багажа. Всичко приключи и аз си тръгвам.
— Не е приключило.
Младата жена настръхна.
— Отивам да видя как е Гил — обяви припряно Маргарет и побърза да излезе.
Без да отделя поглед от лицето й, Логан повтори:
— Не е приключило, Ив.
— Съгласих се да свърша една-единствена работа. Задачата ми приключи, когато изхвърлих черепа от лимузината. Ако мислиш, че ще вися тук, докато ти се опитваш да им го измъкнеш от ръцете, значи си луд.
— Не е нужно да опитвам да измъквам каквото и да било.
Очите й се разшириха.
— Не разбирам…
— Ела с мен.
— Какво?!
— Добре ме чу.
Обърна се и тръгна.