Глава 9
Гробището.
Вече бе минал през вратичката от ковано желязо, когато тя го настигна.
Не го последва.
— Какво правиш?
— Измъквам черепа. — Спря пред гроба на Рандолф Барет и премести килима от карамфили. Взе лопатата, скрита под тях, и започна да копае. Земята беше мека, очевидно разравяна неотдавна, и работата вървеше леко. — Трябва ти череп, нали?
Младата жена го изгледа невярващо.
— Ти напълно ли се побърка? Да изравяш някакъв стар труп, за да… — Пое си рязко въздух. Внезапно я бе осенила смайваща мисъл. — Боже мой!
Логан я погледна и отговори на неизречения й въпрос:
— Да, извадих черепа от онази царевична нива преди два месеца.
— И го погреба тук? Ето защо си покрил с цветя всички тези гробове. Искал си да заличиш следите.
Логан кимна.
— Има една стара поговорка, която гласи, че най-добрият начин да скриеш нещо, е да го оставиш на видно място. Аз обаче не можех да се задоволя с това, затова накарах Марк да инсталира аларма, която да се задейства, ако кутията бъде докосната, и сега, преди да тръгна насам, му казах да я изключи.
— А с какво замести черепа от царевичната нива? — Хвърли поглед към името върху надгробния камък. — С този на Рандолф Барет ли?
— Не. Барет е умрял на шейсет и четири. Имах нужда от по-млад, затова си го купих от едно медицинско училище в Германия.
Ив усещаше, че й се завива свят.
— И защо си положил всичките тези усилия?
— Знаех, че в крайна сметка ще се досетят какво правя и ще ми потрябва нещо, с което да им отвлека вниманието. Надявах се, че няма да се наложи да го използвам. Но явно всичко се е объркало. Нещата се задвижиха прекалено бързо и аз трябваше да им подхвърля нещо, за да ги накарам да се успокоят временно.
— Какво искаш да кажеш с това, че „нещата се задвижиха прекалено бързо“? Не знам за какво говориш.
— Не е нужно да знаеш. Така е по-безопасно за теб. — Постави на земята лопатата, наведе се и измъкна четвъртитата оловна кутия от дупката. — Трябва само да свършиш работата, за която ти платих.
— Не е нужно да зная ли? — Гневът затрептя из цялото й тяло, когато осъзна размерите на измамата. — Кучи син! — Гласът й трепереше от ярост. — Закара ме на шибаната нива, макар да си знаел, че е за нищо.
— Не беше за нищо. Те разбраха, че съм те наел за определена работа и ти ми беше нужна за убедителност на акцията.
— И едва не ме убиха…
— Съжалявам, вярно, че бяхме на ръба.
— Съжаляваш ли? Само това ли ще кажеш? Ами Гил Прайс? Той бе прострелян. Той се опитваше да спаси черепа заради теб, а това дори не е бил нужният череп!
— Неприятно ми е да те разочаровам. Знам, че ти се иска да стовариш всичката вина върху моите рамене, но Гил беше наясно точно какво върши. Той уреди гонитбата.
— Така ли? Аз ли съм единствената, която е действала на тъмно?
— Да. — Логан остави лопатата и покри целия гроб с карамфили. — Не бих го оставил да се замеси в нещо подобно, без да го предупредя.
— Но мен ме остави!
— На теб гледахме като на страничен наблюдател. Гил беше този, който щеше да участва. Не знаех, че ще бъдеш въвлечена…
— Страничен наблюдател! — С всеки следващ миг яростта й нарастваше. — Чудех се защо искаш да дойда, но не съм и предположила, че си имал намерение да ме използваш като примамка!
— Примамката беше черепът. Ти просто придаваше достоверност на цялата работа.
— Искал си да ни преследват? Искал си да се приближат достатъчно, за да имаме основателна причина да изхвърлим онзи ковчег от лимузината.
Логан кимна.
— Трябваше да ги накарам да повярват, че единствено отчаянието би ме принудило да им дам черепа. Според плана аз трябваше да бъда този, който ще изхвърли ковчега, но раниха Гил и…
— И Гил ми каза да го направя. Божичко, ти дори започна да спориш с мен!
— Знаех, че така най-бързо ще те убедя.
— И рискува аз и Гил да бъдем убити само за да ги заблудиш?
— Аз също бях там.
— Ако искаш да се самоубиваш, това си е твой проблем. Но нямаш право да излагаш на опасност никого.
— Според мен това бе единственото решение.
— Решение? Боже мой, дотолкова си обсебен от проклетата си политика, че си готов да разиграеш театър, който може да струва живота на всички ни.
— Трябваше да ти осигуря време.
— Е, в такъв случай си се старал напразно. — Очите й искряха. — Ако мислиш, че ще се захвана с тази работа сега, значи си се побъркал. Иска ми се да те удуша и да те погреба тук, до Рандолф Барет. — Завъртя се на пети и му обърна гръб. — Не, бих искала да те погреба там, където няма да те открият. Ти го заслужаваш, гадно копеле!
— Ив?
Без да му обръща внимание, тя тръгна към къщата.