— Налага се. Не знам колко време успях да откопча със снощната акция. Тимуик ще се усъмни, че черепът, който е в ръцете му, е онзи, който му трябва. Ще накара някой от твоите колеги да се заеме с него. Следователно ще открие, че не е истинският.
— Ако се съди по думите ти досега, той не би рискувал черепът да бъде идентифициран.
— Така е, но няма друг избор. Няма да рискува с проби за ДНК или зъбни характеристики, но скулптура със сигурност ще направи. Винаги има начин да се отървеш от хората, които знаят прекалено много. Така че, ако съдебният скулптор е добър… Два дни?
— Зависи дали ще работи върху отливка, или върху самия череп. И дали ще има желание да си дава зор.
— Тимуик ще му даде зор. Кой е достатъчно добър?
— В цялата страна има само четири-пет наистина добри съдебни скулптори.
— Разбрах го, когато аз самият започнах да издирвам специалист в тази област. На адвоката, на който възложих да направи списъка, не му бе никак трудно.
Младата жена отвори оловната кутия.
— Как само ми се иска да се беше спрял на някой друг.
— Но ти си най-добрата. Трябваше ми най-добрият. Кой е следващият?
— Саймън Допрел. Той има усет.
— Усет?
Ив сви рамене.
— Човек измерва и преценява, но когато се стигне до последните стадии на скулптирането, действа в голяма степен инстинктивно. Все едно че усеща кое е вярното. Някои от нас го притежават, други — не.
— Интересно. — Направи гримаса. — И малко свръхестествено?
— Не ставай глупав — смъмри го студено Ив. — Това е талант, не някаква паранормална идиотщина.
— И Допрел го притежава?
— Да.
Извади внимателно обгорения череп. От бялата раса. Мъж. С почти напълно запазени лицеви кости. Затова пък липсваше доста от задната част.
— Не е много привлекателен, нали? — обади се Джон.
— И ти няма да бъдеш красив, ако преживееш това, на което е бил подложен той. Мозъкът е можел да експлодира напред, а не назад, и тогава нямаше да има изнудване… или реконструкция.
— Огънят ли е причината за експлодирането?
Тя кимна.
— Става почти с всички жертви на пожар.
Логан се върна към започнатия преди малко разговор.
— Значи най-вероятният избор би бил Допрел?
— Ако Тимуик успее да го привлече. Той работи предимно за Нюйоркската полиция.
— Тимуик може да го привлече. — Погледна към черепа. — Два дни, Ив. Моля те!
— Ще бъде готов, когато бъде готов. Не се тревожи, няма да си пилея времето. Аз също искам бързо да приключа. — Приближи се до поставката и разположи черепа в центъра й. — А сега излез. Ще правя измервания и ми е нужно да се съсредоточа.
— Тъй вярно!
И след секунда вратата се затвори.
Младата жена не бе отделила очи от черепа. Искаше да се изолира от Логан. Да не позволи нищо да застане на пътя й. Всяко измерване трябваше да бъде точно.
Но не още. Първо трябваше да установи връзка, както правеше обикновено. Вероятно щеше да бъде по-трудно, тъй като това не бе дете. Не биваше да забравя обаче, че той също бе изгубен. Направи измервания на различни места по черепа и записа цифрите в бележника си:
— Ти не си онзи, за когото те представя той, но това няма значение. Ти си важен по свой начин, Джими.
Джими ли? Откъде й бе хрумнало това име?
„Може да е Джими Хофа или някой друг важен мафиот.“
Усмихна се, като се сети за доводите си да не се захваща с тази работа.
А Джими бе име като всяко друго.
— Ще правя най-недостойни неща с теб, но всичко е в името на добрата кауза, Джими — промърмори Ив. — Само стой тук с мен. Съгласен ли си?
Чеви Чейс, Мериленд
Вторник вечерта
— Нямам време, Тимуик — рече Саймън Допрел. — Измъкваш ме от важен случай, който отива пред съда идния месец. Намери някой друг.
— Става дума само за два-три дни. Ти се съгласи да го направиш.
— Не съм се съгласявал да напускам Ню Йорк и да идвам тук в провинцията. Твоите хора буквално ме отвлякоха. Защо просто не ми донесе черепа?
— Работата е поверителна. Не се отказвай. Много по-важно е да разберем дали това е терористът, когото търсим, отколкото да се занимаваш с някакъв банален случай на убийство.
— Откога Министерството на финансите преследва терористи? — попита кисело Саймън.
— Винаги се намесваме, когато е заплашен Белият дом. Ако ти е нужно нещо, просто се обърни към Фиске. Той ще бъде най-близко до теб. — Тимуик се усмихна. — Искаме да се чувстваш възможно най-удобно, докато си с нас.
С тези думи излезе от стаята и затвори вратата.
„Още по-добре, че Допрел не иска да свърши тази работа — помисли си мрачно той. — Така ще работи максимално бързо, а ние точно от това се нуждаем.“