— Аз работя така — отсече хладно Допрел.
— Тимуик не го интересува дали черепът ще пострада. Нямаме време за отливка. Мислех, че и ти искаш да приключиш по-бързо и да се прибереш.
— Но аз не действам никога по този… — Поколеба се. — Майната му! Какво, по дяволите, съм се закахърил да не би проклетото нещо да се счупи? Ще работя направо върху черепа. А сега ме остави на мира, Фиске. Доколкото знам задачата ти е да ми носиш храна и да ми доставяш необходимото, а не да ме критикуваш.
Арогантен пръч. И преди беше виждал подобни учени особи. Мислеха се за по-добри и по-умни от останалите. Допрел, с всичките си знания и умения, никога нямаше да може да прави това, което правеше Фиске. Просто никога нямаше да му стиска.
И може би скоро щеше да разбере грешката си. Тимуик каза, че съдбата на Допрел зависела от резултата. Фиске се усмихна.
— Не съм искал да те засегна. — Понечи да излезе, но в последния момент се спря. — Ще ти направя кафе.
„Барет Хаус“
Сряда
22:50 часа
Готово.
Ив отстъпи. Свали очилата и потърка парещите си очи. Връткавата работа около лепенето на ивиците пластелин бе приключена. Чувстваше се уморена. Не смееше да прави каквото и да е повече; не можеше да рискува да допусне грешка. Щеше да си почине около час и тогава да продължи.
Приближи се до бюрото, отпусна се тежко върху стола, облегна се назад и затвори очи.
— Добре ли си? — попита Логан.
Младата жена подскочи и погледът й политна към ъгъла. Изобщо беше забравила за присъствието му. През последните двайсет и четири часа той бе влизал и излизал като призрак, но тя не си спомняше дори да бе говорил с нея.
Съзнанието й бе погълнато до такава степен от Джими, че последните часове й се губеха. Помнеше смътно, че се бе обадила веднъж на майка си, но нямаше представа какво й бе казала.
— Добре ли си? — повтори Логан.
— Разбира се, че съм добре. Просто си почивам. Не мога да се похваля с най-доброто зрение на света и очите ми са пренапрегнати.
— Не съм виждал друг да работи така интензивно. Вероятно и Микеланджело не го е правил, когато е създавал своя „Давид“.
— Имал е повече време.
— Как върви?
— Не знам. Никога не знам, преди да свърша окончателно. Приключих с робската работа. Сега идва трудното.
— Малко почивка?
Логан седеше видимо невъзмутим, но внезапно Ив усети напрежението му.
— Точно това се опитвах да направя — отвърна сухо тя.
— Извинявай. А аз исках да помогна. — Усмихна се криво. — Очаквах да се строполиш всеки момент.
— Но не ме спря?
— Не мога. Часовникът тиктака неумолимо. — Направи пауза. — Колко остава?
— Дванайсет часа. Може би малко повечко. — Уморено се облегна. — Не знам. Колкото отнеме. Не ми досаждай, дяволите да те вземат.
— Правилно. — Изправи се рязко. — Оставям те да почиваш. Защо не легнеш на кушетката? Кога искаш да те събудя?
— Не искам да спя. Трябва само да дам малко почивка на очите си.
— Тогава по-късно ще дойда пак. Ако нямаш нищо против.
— За мен е без значение. — Ив затвори отново очи. — Кажи ми, Логан, цялата тази сервилност и любезност… не ти ли засядат на гърлото?
— Малко. Но ще ги преживея. Отдавна съм научил, че ако не си най-важният чип в компютъра, просто смазваш колелата и гледаш да не препречваш пътя.
— Струва ми се, че не съм чувала по-ужасна смесица от метафори.
— Умът ти сигурно е замъглен и не можеш да мислиш ясно.
— Не е нужно да мисля. Отсега нататък действам само по инстинкт. Просто трябва да виждам.
— Мога да те нахраня, но…
— Никой не може да ми помогне за това.
Вратата се затвори след него.
— Никой — прошепна Ив. — Това е само между нас двамата, нали, Джими?
Чеви Чейс
Сряда вечерта
23:45 часа
— Той почти привършва, Тимуик — обяви Фиске. — Каза, че работата била по-лесна, отколкото смятал. Може би още дванайсет часа.
— Видя ли черепа?
— Нищо не разбирам от това. Дори още няма нос и очи. Мисля, че си губиш времето.
— Аз преценявам. Обади ми се, когато свърши, и ще дойда веднага.
Фиске затвори телефона. Още дванайсет часа и щеше да знае кой ще бъде мишената: Допрел или Логан и Дънкан. Почти се надяваше да бъде Допрел. Логан и Дънкан бяха по-голямо предизвикателство, но Допрел започваше неимоверно да го отегчава.
„Барет Хаус“
Четвъртък
6:45 часа
Заглади глината.
Деликатност.
Чувствителност.
Остави върховете на пръстите да се движат сами.
Не мисли.
Помогни ми, Джими.
Глината беше прохладна. Усещаше ръцете си топли, почти горещи, докато я мачкаха и заглаждаха.