Традиционни уши. Нямаше представа дали стърчаха или имаха по-дълги лобове.
По-дълъг и тънък нос.
Устата?
Отново традиционна. Знаеше ширината й, но не и формата. Направи устните леко стиснати, без изражение.
Очите.
Толкова важен момент. Толкова труден. Никакви мерки и съвсем малко научни индикатори. Не прибързвай. Огледай формата и ъгъла на орбитите. Те почти не се променяха от детството до зрелостта. Дали да направи очите на Джими изпъкнали, хлътнали или нещо средно? Ъгълът на орбитите и костната издатина над тях щяха да й помогнат да реши.
Но не още. Очите винаги бяха спойката. Повечето съдебни скулптори работеха отгоре надолу. Така очите идваха почти в началото. Но тя никога не успяваше да го направи. Беше открила, че започва много да бърза, ако очите вече я гледаха.
„Заведи ме у дома.“
Повечко заглаждане около скулите. Не прекалено дълбоко.
Не гледай лицето като цяло. Вземай всеки участък и отличителна черта поотделно.
Заглади!
Запълни!
По-спокойно. Не позволявай мозъкът ти да ръководи напълно ръцете. Не визуализирай. Изграждай. Измерванията са все още критично важни. Провери ги отново.
Широчина на носа 32 мм. О’кей.
Издаденост на носа 19 мм. О’кей.
Височина на устната 14 мм. Не, би трябвало да бъде 12 мм. Намали горната устна, тя обикновено е по-тънка от долната.
Продължи да изграждаш още малко около устата; там има един важен мускул.
Дооформи ноздрите.
Малки бръчки от двете страни на носа. Колко дълбоки?
Каква е разликата? Никой никога не е идентифицирал друг човек по бръчките.
Издълбай леко областта около долната устна.
Защо? Няма значение. Направи го.
Изглади!
Оформи!
Запълни!
Леки бръчици около очите. И около устата.
Сега вече работеше трескаво. Дланите й летяха по лицето на Джими.
Почти бе свършила.
Кой си ти, Джими? Помогни ми. Почти приключихме. Ще направим снимка, ще я пуснем по всички медии и някой ще те познае и ще те отведе у дома.
Заглади!
Оформи!
Спри! Няма какво повече да правиш.
Отстъпи няколко крачки и си пое дълбоко въздух. Беше направила всичко, което можеше.
С изключение на очите.
Какъв цвят? Логан вероятно щеше да предпочете синьо. Сините очи на Кенеди бяха прочути като усмивката му. Да върви по дяволите Логан. Това не можеше да е Кенеди. Отстъпи още една крачка и за първи път си позволи да погледне лицето като цяло. Щеше да използва кафявото, което обикновено…
— О, Боже!
Стоеше като закована, вперила поглед в творението си. Имаше усещането, че някой я е ритнал в стомаха.
Не!
Това беше лъжа!
Тръгна бавно и тежко, към масата, където стоеше отворената кутия с очите. Сини, кафяви, сиви, лешникови, зелени.
Отнесе ги до поставката.
Беше изтощена. Умът й сигурно й правеше номера. Очите можеха да променят всичко. Кафяви? Сложи кафяви.
Ръката й трепереше, когато взе първото кафяво око и го постави в лявата очна кухина. След това намести и второто.
— Не използваш очите, които трябва — обади се от ъгъла Джон. — И ти го знаеш, Ив.
Тя се взираше право в кафявите очи пред себе си, изправила напрегнато гръбнак.
— Не го знам!
— Сложи истинския цвят.
— Това е грешка. Някъде съм допуснала грешка.
— Ти не си позволяваш грешки. Сложи очите, които знаеш, че принадлежат на това лице.
Младата жена извади кафявите очи и ги върна в кутията. Остана известно време, вперила невиждащ поглед в съдържанието й.
— Знаеш кои да използваш, Ив.
— Добре.
Взе нужните очи и ги постави в очните кухини на черепа.
— А сега отстъпи и го погледни.
Подчини се. Невероятно! Боже мили, това не можеше да е вярно!
— Копеле! — Гласът й трепереше. Цялата трепереше. Струваше й се, че цялото земно кълбо трепери. — Това е Бен Чадборн! Президентът.
Чеви Чейс
— Е? — попита кисело Допрел. — Това ли е вашият терорист?
Тимуик се вгледа в черепа.
— Сигурен ли си, че имам действителния му образ?
— Сигурен съм. Сега мога ли да си вървя?
— Да. Благодаря за бързо свършената работа. Ще наредя да те върнат веднага в Ню Йорк. Естествено, трябва да запазиш всичко в тайна. Не бихме искали изтичане на информация.
— Нямам желание да говоря за тази работа. Тя не е сред звездните мигове в кариерата ми. Отивам да си приготвя багажа.
Допрел излезе от стаята.
— Да го закарвам ли до тях? — попита Фиске.
— Не. — Тимуик се обърна с гръб към поставката. — Това не е черепът, който ни трябва. Послужил е само за отвличане на вниманието. Допрел вече е без значение. За теб имам друга работа. Ще трябва да действаме бързо. — Приближи се до телефона. — Остави ме сам.