Подпря глава на стълба. Заслуша се в шума на морето.
И потъна в спомени за Бони…
— Ще излезеш ли да я потърсиш? — попита Гил. Няма я вече почти час.
— След малко. — Боже, колко самотна изглеждаше! — Не съм сигурен, че иска компания.
— Но и не искаш да мисли прекалено много. Мисленето може да се окаже опасно. И без това вече ни е сърдита.
— Уморих се да й давам зор, дяволите да го вземат. Нека я оставим малко на мира.
— Съмнявам се, че би позволила някой да я води в посока, в която тя самата не желае да върви.
— Но е възможно да бъдат блокирани всички останали пътища и така да бъде принудена да тръгне по единствения възможен.
Логан беше правил точно това от мига, в който я бе срещнал. Правеше го и сега.
Нима щеше да спре заради някакви угризения на съвестта?
Беше малко вероятно.
Щеше да възстанови разрушената й вяра и да я използва отново.
— Отивам да я доведа.
Слезе по външните стъпала и тръгна по пясъка към пристана.
Тя не го погледна, когато се приближи.
— Махай се, Логан.
— Време е да се прибираш. Става студено.
— Ще се прибера, когато бъда готова.
Той се поколеба и след това седна до нея.
— Ще те почакам.
Събу обувките и чорапите и спусна крака във водата.
— Не те искам тук.
— Знаеш ли, не съм правил такива неща, откакто се върнах от Япония. — Впери поглед в океана. — През деня все не ми остава време да се отпусна.
— Да не би да се опитваш да си оправиш отношенията с мен, Логан?
— Може би.
— Е, не си губи времето.
— Лошо. В такъв случай предполагам, че просто бих могъл да си постоя тук и да релаксирам.
Мълчание.
— За какво мислиш? — попита Джон.
— Не за Чадборн.
— За дъщеря си?
Младата жена настръхна.
— Не използвай Бони в опитите си да се доближиш до мен, Логан. Нищо няма да излезе.
— Просто съм любопитен. Признавам, че не разбирам обсебеността ти от идентифицирането на черепи. О, знам, че така и не са открили дъщеря ти, но не може да очакваш да…
— Не искам да говоря за това.
— Наблюдавах те с Манди, а след това и с Бен Чадборн. Ти проявяваш към тях нещо като… нежност.
— Значи съм малко побъркана. Всеки не е съвсем наред за едно или друго — отвърна нервно Ив. — Уверявам те, не смятам, че душите им се навъртат около костите.
— Вярваш ли във вечната душа?
— Понякога.
— Само понякога?
— Добре де, в повечето случаи.
Той замълча в очакване.
— Когато се роди, Бони не приличаше нито на мен, нито на мама, нито на когото и да било. Тя беше просто… самата себе си. Напълно завършена… и прекрасна. Как е възможно това, ако човек не се ражда с душа?
— И тази душа вечна ли е?
— Откъде да знам? Надявам се да е така.
— Защо тогава опитваш така страстно да върнеш тези кости при техните семейства? Не би трябвало да имат значение.
— За мен обаче имат.
— Защо?
— Животът е много важен. Към него би трябвало да се отнасяме с уважение, а не да го изхвърляме като безполезен парцал. Би трябвало да има… дом за всеки. Аз никога не съм имала истински дом като дете. Местехме се от една съборетина в друга. От мотел в мотел. Мама беше… Вината не беше нейна. Но всеки би трябвало да си има дом, място, което да обитава постоянно. Постарах се да осигуря на Бони дом, най-добрия дом, който бях способна да създам, където можех да я обичам и да се грижа за нея. Когато Фрейзър я уби, сънувах кошмари, в които тя лежеше насред гората и дивите животни я… — Замълча за момент и когато заговори отново, гласът й потреперваше: — Исках да си я върна вкъщи, за да се грижа за нея така, както бях правила винаги. Той отне живота й, исках да не ми отнеме поне последната връзка с нея.
— Разбирам. — Божичко, разбираше повече, отколкото му се искаше. — Все още ли имаш кошмари?
Ив направи нова пауза. След това отвърна:
— Не, не кошмари. — Измъкна крака от водата и ги качи върху пристана. — Прибирам се. — Взе сандалите и се изправи. — Ако любопитството ти е задоволено, Логан.
— Не напълно. Но ти очевидно нямаш намерение да ми довериш нищо повече.
— Този път си разбрал правилно. — Сведе поглед към него. — Не мисли, че си осъществил някакъв напредък благодарение на това приятно бъбрене. Не съм ти казала нищо, което не бих казала на когото и да било другиго. С Джо смятаме единодушно, че по-здравословно за мен е да говоря за Бони.
— Трябва да поговорим и за Чадборн.
— Не, не трябва. Не тази нощ.
Тръгна към къщата.
Силна жена. Изключителна жена.
Проследи я с поглед, докато се изкачваше по външното стълбище. Светлината, която струеше от прозорците, проблясваше по кестенявите й коси с червеникав оттенък и очертаваше стройното й силно тяло.